20. Даоистът от планината Лаошан

"Разкази за чудноватото" е известен древнокитайски сборник на разкази за странни случки и неща, които са много интересни. Един от тях е разказа за даоиста от планината Лаошан.

На брега на морето се издигала планината Лаошан, на която живеел един безсмъртен и всички го наричали даоиста от Лаошан. Той владеел много необикновени неща. В един град на няколко стотици ли път от планината, живеел човек на име Уан Ци. Той от малък се увличал по вълшебства и като научил, че безсмъртният от Лаошан знае много неща, се простил с близките си и отишъл да го търси. Уан Ци стигнал до Лаошан и намерил даоиста. Те си поговорили и Уан Ци разбрал, че даоистът наистина знае много неща, затова го помолил да го приеме за ученик. Безсмъртният го преценил хубаво и му отвърнал:"Виждам, че ти си много изнежен човек и няма да можеш да се подложиш на строг режим." Уан Ци пак се примолил и накрая даоистът се съгласил да го приеме за ученик.

През нощта, Уан Ци се загледал в луната навън и като си помислил, че скоро ще усвои много вълшебства, се зарадвал безмерно. На другия ден рано сутринта, Уан Ци дотичал при учителя си, като си мислел, че веднага ще започнат с уроците. Но учителят му протегнал една брадва и му казал да ходи с другите ученици в гората да секат дървета. Уан Ци въобще не се зарадвал на това, но не му оставало друго освен да се подчини. Планината била осеяна с бодливи растения и камъни и още преди слънцето да залезе, ръцете и краката на Уан Ци били целите в кървави мазоли.

Така се изтърколил цял месец, ръцете и краката на Уан Ци загрубели и на него вече не му се щяло по цял ден да сече дървета и трева и вече си мислел да си ходи в къщи. Вечерта, той заедно с другите ученици се върнали в манастира и видели учителя им заедно с двама гости да си говорят, смеят и пият вино. Вече се стъмнило, но в стаята нямало фенер. Учителят взел лист хартия, изрязал кръг и го залепил на стената. В един миг, този кръг започнал да излъчва светлина като луната и цялата стая се озарила. В този момент, единият гост казал:"Толкова красива нощ, толкова хубава вечеря, трябва всички да се забавляваме." Даоистът взел кана с вино и я дал на учениците си да се напият до насита. Уан Ци стоял на една страна и си мислел: ние сме толкова много хора, а тази кана е толкова малка, как ще ни е достатъчна? Учениците с полунедоверие почнали да разливат виното по паничките. Но колкото и да било невероятно, както и да сипвали вино, каничката си оставала пълна.

Уан Ци много се учудил. След малко, другият гост казал на даоиста:"Въпреки че имаме ясна луна да ни свети, не е интересно само да пием вино, колко ще е хубаво, ако имаме някой да ни танцува." Даоистът се усмихнал, взел една пръчица, запалил я над бял лист хартия и изведнъж сред лунната светлина се появила висока само 1 чъ момиче. Като стъпила на земята, тя пораснала, колко обикновените хора, със стройна снага и бяла кожа, дрехите и се развявали, запяла и затанцувала. Като свършила, тя се издигнала и скочила на масата и докато всички я гледали в почуда със зяпнала уста, тя пак се превърнала в пръчица. Уан Ци също бил поразен от всичко това. Тогава, един от гостите рекъл:"Много ми е хубаво тук, но трябва да си ходя." Те прибрали виното и свалили луната, която постепенно угаснала. Учениците запалили свещи и се оказало, че учителят им седи сам, гостите били изчезнали, а на масата имало остатъци от храна и вино.

След още един месец, учителят не бил преподал нищо, Уан Ци наистина вече не издържал и отишъл при учителя си. Той му казал:"Аз дойдох да се сбогувам преди да си тръгна. Досега не съм научил никакво вълшебство, ако ти ме научиш на нещо малко, пак ще ми е утеха." Учителят се усмихнал и не казал нищо и Уан Ци се притеснил и пак казал:"Всеки ден ставам рано и се прибирам късно, сека дървета и режа трева, аз никога така не съм се трудил в къщи." Учителят тогава отговорил:"Аз още от началото казах, че ти не си способен на тежък труд и ето че сега ти сам се увери. Утре сутринта можеш да си ходиш в къщи." Уан Ци пак се примолил:"научи ме на нещо малко, за да не излезе, че напразно съм дошъл до тук.""А какво искаш да научиш?""Аз често виждам, как Вие когато вървите, преминавате свободно през стени и огради. Научете ме на това." Учителят се усмихнал и казал на Уан Ци да го последва. Те стигнали до една стена. Даоистът казал на Уан Ци заклинанието за преминаване през стени.

Когато го изрекъл, учителят посочил с ръка и извикал:"Влез в стената!" Уан Ци се разтреперил и не посмял да тръгне напред. Учителят му пак извикал:"Опитай, влез!" Уан Ци направил няколко крачки и пак се спрял. Даоистът се ядосал:"наведи си главата и се втурни напред!". Уан Ци стиснал зъби и се засилил към стената и без да разбере как, се озовал от другата и страна. Той много се зарадвал и се втурнал да благодари на учителя си. Даоистът му дал последно напътствие:"Когато се върнеш у дома си, бъди трудолюбив и честен. Иначе, това вълшебство няма да се получава."

Уан Ци се върнал в къщи и се похвалил на жена си:"Аз срещнах един безсмъртен и се научих на магия, даже мога да преминавам през стени." Жена му не му повярвала и казала, че къде се е чуло и видяло такова нещо. Уан Ци изрекъл заклинанието и се спуснал към стената. Само се чуло един звук, това било главата му, която се дръннала в стената, а той самият се строполил на земята. Жена му бързо го подхванала и видяла голяма цицина на главата му. Главата му се удължила и заприличала на спукана топка. Жена му се засмяла от сърце и казала:"Даже и да има вълшебства по света, те не могат да се научат, както ти мислиш, за 2-3 месеца." Уан Ци си спомнил онази вечер, когато той минал през стената със сигурност и се усъмнил, че даоистът го е разиграл. Той проклел безсмъртния от Лаошан. А самият той си останал за цял живот, ненаучил нито едно заклинание.