Здравейте, приятели! Аз съм Тодор и днес искам да ви разкажа една, поне за мен, покъртителна история, която ме откъсна от новините за световната финансова криза, иранската ядрена програма и президентските избори в Афганистан. Не че тези новини не са важни, но има и едни други, които обикновено се появяват в някой вестник или сайт, а на другия ден почти никой вече не си спомня за тях. Това са новините за онези обикновени, анонимни хора, които срещаме всеки ден по улицата, някои усмихнати, други угрижени, но всеки един от тях стаил в душата и ума си някакъв проблем, борейки се по свой начин с трудносите, пред които го изправя живота. За една от тези обикновени съдби прочетох наскоро и, признавам си, бих искал колкото се може повече хора да разберат за нея.

На 25 октомври в района Фулин, който влиза в Чанчунската община, се проведе церемония, на която бяха отличени сто души, показали особена грижа към родителите си. От най-древни времена синовната почит е смятана от китайците за най-висша добродетел, но в съвременния живот ценностите бързо се променят и подменят, и това е най-видимо при младите. На церемонията във Фулин обаче имаше и едно младо момиче, на име Луо Ся, чиято история искам да ви разкажа днес.

Преди 15 години, когато Луо Ся се появява на бял свят, политиката за ограничаване на раждаемостта се прилага с цялата си строгост, и тъй като е второ дете в бедно семейството, за да избегнат плащането на глоба, родителите й я дават за осиновяване. По това време приемният й баща работи на кораб, получава добра заплата и може да се грижи за две деца. Всеки път, когато се прибирал в къщи, той носел на сина си и осиновената си дъщеричка вкусни неща за ядене и хубави дрехи. Дори обещал на Луо Ся, че ще я изпрати да учи в университет, когато порасне. Приемната й майка – необразована, но пък енергична и работлива жена, се грижи за фамилното стопанство, където произвежда всичко необходимо, за да може семейството да живее добре. Така Луо Ся и по-големият й брат – Луо Сиу, имали щастливо детство, без да са лишени от нищо.

Когато Луо Ся е 11-годишна обаче животът й се преобръща изцяло. През 2005 г. откриват рак на приемната й майка, която бързо умира. Година по-късно ново нещастие сполетява семейството – баща й е покосен от инсулт, в резултат на който получава частична парализа и остава прикован на легло. По-това време истинското дете на семейство Луо – по-големият брат на Луо Ся, е 21-годишен и работи в провинция Фудзиен. Той се връща у дома, за да се грижи за баща си, но скоро тези грижи се превръщат в непоносим товар, двамата често се карат, и в крайна сметка братът просто си тръгва, оставяйки парализирания си баща и доведената си сестра на произвола на съдбата. Лишено от подкрепа и средства за препитание, семейството изпада в пълна мизерия. Луо Ся все още посещава училище, но учението остава на заден план, тъй като все по-често младото момиче и приемния й баща са обхванати от отчаяние. В крайна сметка Луо Ся решава да напусне училище, и да остане в къщи, за да си грижи за баща си. Всеки ден 11-годишното момиче се опитва да готви, да пере, събира дърва за огрев, прави опити да засади зеленчуци, освен това храни и почиства баща си, дава му лекарства. Кметството на Фулин научава за случая и отпуска средства на семейството, които обаче се оказват крайно недостатъчни. С парите Луо Ся купува само олио, сол и лекарства за баща си, а от време на време бисквити и мляко. За дневната си храна разчитат основно на помощта от роднини и приятели, а след смъртта на майка й през 2005 г. момичето не си е купило нито една нова дреха.

Когато разбират за нещастието на Луо Ся, истинските й родители се опитали да я убедят да се върне у дома и заживее с тях. „Никога няма да напусна баща си, независимо какво ще стане", обаче бил отговорът на 12-годишното момиче, което досега никой не е чул да се оплаква от съдбата си.

В момента Луо Ся продължава да се грижи за приемния си баща, стоически понася трудностите и дори казва, че животът й е хубав. С помощта на добри хора отново тръгва на училище, състоянието на баща й също се подобрява и сега той може да става от леглото. „В момента най-голямото ми желание е баща ми да се възстанови бързо", казва 15-годишното момиче, за което светът скоро ще забрави. А то ще продължава да живее на улица „Байтао" във Фулин, да се грижи за баща си, да се справя с трудностите по своя изстрадан начин, и да гледа напред. Оттук насетне Луо Ся може да получи много награди и признание за добрината си, но едва ли в света има достатъчно голяма награда за хора като нея, защото именно те са награда за този свят.

Това, скъпи приятели, бе днешната история, коментарите за която ще оставя на вас. Надявам се минутите, прекарани с мен да са ви били приятни. Благодаря ви, че бяхме заедно и дочуване до следващата седмица от мен Тодор.