Когато приятелка ми се обади наскоро и ми разказа ентусиазирано за някакво изложение на цветя в покрайнините на Пекин, питайки ме „Не се ли изкушаваш да дойдеш?", бях на крачка да отговоря „не", тъй като в китайската столица, особено сега покрай националния празник, навсякъде има цвета, при това не е нужно човек да плаща, за да ги види. После обаче по инерция казах „да", а от нейна страна последва многозначителното „Тогава трябва да тръгнем рано, защото чух, че имало много посетители". „Няма проблем, виждал съм хора и преди", бе шеговития ми коментар, без да предполагам, че посещението ми на Седмото изложение за цветя в Пекин, ще се превърне от приятна разходка в сблъсък със съвременната градска китайската култура в най-синтезиран вид.

На следващия ден тръгнахме рано, но явно други бяха подранили повече, така че магистралните задръствания вече бяха в пика си. Трафикът очевидно беше изнервил доста хора, и чакайки колоната да се придвижи, станахме свидетели на спор между шофьори, който беше излязъл извън добрия тон. Микробус не бе спазил дистанция и закачил лек автомобил пред него, в резултат на което ядосания шофьор на колата беше спрял по средата на магистралата, четирите врати бяха широко отворени, хората от нея наизлезли и тръгнали да раздават юмручено правосъдие. Подобни сцени не са рядкост по цял свят, но това, което ме впечатли бе куража или по-скоро безрасъдството на шофьора на автомобила да спре без да се притеснява на магистрала, създавайки километрична колона. Е, останалите коли просто заобикаляха спрения автомобил и продължаваха пътя си.

След тази сцена и лутането из пътните възли на Пекин най-сетне успяхме да се доберем до изложбата, където се оказа, че в 9 часа сутринта хората вече са ужасно много. Един поглед към опашките пред четирите каси бе достатъчен да ни разубеди да се редим, тъй като трябваше да чакаме поне час под жаркото пекинско слънце. В този момент към нас се приближи младо момче, което явно видяло суетящи се чужденци, реши да изкара някой юан, и предложи да ни продаде билети на черно. След кратък пазарлък се сдобихме с ценните хартийки и се отправихме към входовете, предвкусвайки цветното пиршеството. Там обаче, усмихнато момичето, което проверяваше билетите, ги погледна и ни ги върна с думите „Съжалявам, но са фалшиви." Да си призная честно в първия момент се ядосах ужасно на собствената си глупост да купя билети от непознат, но все пак посещението на изложбата трябваше да е удоволствие и без много да му мислим решихме да се бръкнем по още 60 юана и този път да видим това това, за което толкова много китайски вестници писаха. За наше щастие, един от началниците на охраната реши да ни съдейства и успяхме да си купим билети без да се редим на опашките и най-после да влезем на заветното място.

Когато А там, както бе възкликнал един български поет „хиляди маса народ". Трите изложбени зали с обща площ от почти 100 хил. кв. м. очевидно бяха неспособни да поберат множеството, решило да се измъкне от града за уикенда и се порадва на цветната изложба. И докато напредвахме бавно, притиснати от четирите страни от хора, и опитвайки се да не се загубим в този мравуняк, си мислех, че ако има туристически рай на света от гледна точка на бизнеса, това със сигурност трябва да е Китай. Навикнали на присъствието на толкова много народ около себе си, китайците нямат притеснения да се бутат, редят търпеливо на огромни опашки, и в същото време да се възхищават на изящно декорираните цветни апликации, пресъздаващи дворцовия интериор от времето на династия Тан, например. Обстановката се нажежаваше допълнително от желанието на всеки да снима някоя красиво подредена ваза, пъстроцветно пано или бонзай, както и самият той да се увековечи на фона на есенен, пролетен пейзаж или ябълки, върху всяка, от които бе изписан йероглифът за „късмет". Явно изложението бе толкова популярно сред пекинци, а вероятно и сред гости, че не бе рядкост сред огромното море от хора да се видят бебета, възрастни хора с бастуни и дори в инвалидни колички. Докато се чудех как ли им понася всичко това, младо момче и момиче минаха край мен, махайки ми весело с ръка и поздравявайки с неизменното „Хелоу", като че ли отговориха на въпроса ми – китайците не пропускат и най-малкия случай да се порадват на красотата, родена от природата или създадена от човешка ръка, и нито жаркото време, нито огромните тълпи могат да им попречат да го направят.

След около два часа, през които се носехме, накъдето ни повлече морето от хора и посетени две от палатите, решихме, че сме видели достатъчно и може да пропуснем третата. Така, измъкайки се от изложбения център, преминавайки през насядалите по тротоара изморени, но в повечето случаи усмихнати хора, ядящи шишчета, снаксове, спагети и всевъзможни други храни, приключението ни приключи. И макар да не успях да видя кой знае колко от самата изложба и цветята, със сигурност мога да кажа, че бях в центъра на нещо неповторимо, което човек може да види и усети само тук, а именно – изложба с китайски характеристики. И между другото, след изложбата прочетох, че същия ден, в който я посетих, заедно с мен там са били още 60 000 души!

С това, скъпи приятели, приключва днешната ни рубрика. Бъдете здрави и до скоро чуване в ефира на Радио Китай за чужбина от мен - Тодор.