Макар да не се казвам Петя или Павлина, аз никога не пропускам да отбележа Петровден, защото преди определен брой години се случило така, че тъкмо на този християнски празник съм се появила на белия свят.

Както винаги, и тази година рожденният ми ден бе облян в слънце и 38 градусовата жега (преди пловдивска, а този път пекинска) отново размекваше борбената ми натура. Въпреки това, героично се добрах до работното си място, за да се насладя на спокойствието и климатика в българската редакция на Радио Китай за чужбина. След обичайната почерпка с колегите, потънах в също толкова обичайната си работа с информационния поток... Все пак новините за грипа от типа А, за положението в Миенма и за съвместните китайско-монголски военни учения не успяваха съвсем да затъмнят меката сияйна светлина на огромната чаша с изстуден айран, за която си мечтаех от седмици... Да, още преди седмици, подтиквана от носталгия, бях решила да отбележа светлата дата на моето житейско начало в компанията на сънародници и по липса на нашенска гостилница в китайската столица, се спрях на турския ресторант „Истанбул".

Преди обаче да се добера до заветния айран, кьопоолуто и кюфтетата, ми предстоеше да купя билети за влака до Дунхуан – градче на 3000 км северозападно от Пекин, близо до което се намират световноизвестните пещери с будистки статуи и стенописи. Оказа се, че това е почти невъзможна мисия, ако човек се придържа към общоприетите начини за купуване на билети за влак. Девойчето в жп-бюрото ме осведоми, че продажбата на билети за желания от мен ден започва вечерта в седем часа, но че вероятността да има билети е много малка. На озадачения ми въпрос „Защо?" отговорът гласеше: „Ами, така е, хората в Китай са много и билетите се разграбват мигновено." Аз обаче, умилителна в наивността си, реших да опитам късмета си и чинно да изчакам реда си под жежкото слънце...Точно в 19 часа девойчето влезе в централната електронна система за предварителна продажба на билети и след не повече от 3 секунди с почти тържествуващ тон ми каза: "Няма билети! Всички са разпродадени вече!" Аз останах недоумяваща около 3-4 секунди, а след това с гнева на онеправдан клиент поисках обяснение. Отговорът беше почти същият „Хората са много и билетите се разпродават мигновено." След упорито и ядно настояване за повече прозрачност на обстоятелствата, служителката ми разкри тайната: още преди официалното начало на продажба, градските агенции за онлайн-обслужване изкупуват всички билети по най-търсените за момента дестинации и после ги препродават на завишени цени, разбира се. Така за непосветения купувач остава нулевата възможност да намери билет на първоначална цена и ако изобщо успее да се добере до телефона на някоя подобна пъргава „билетопродавница"(както се наричат на китайски тези агенции), трябва да се смята за щастливец. Е, аз извадих късмет благодарение на една от моите китайски колежки в радиото. Като разбра колко глупаво съм постъпила, тя ми даде телефонния номер на една билетопродавница, където първо ме разпитаха подозрително що за птица съм и как съм научила за услугите им, а после най-спокойно ми обещаха билети до почти всички кътчета на Поднебесната. О, небеса! Пърхаща от радост, се метнах на влакчето на метрото от станцията с благозвучно име „Планина на осемте съкровища" и се понесох към мечтания айран...

Гостите ми отдавна вече бяха се събрали в ресторанта, но като добре възпитани хора изчакваха да се появи рожденницата и утоляваха жаждата си с немска бира с привкус на (разбира се гръцки) маслини...Е, как да е, добрах се и аз до „Истанбул" и първото, което си поръчах, беше голям изстуден гъст айран. Добавих му и малко сол и вече можех да обърна внимание на приятелите и на подаръците им...Най-неочакваният от даровете – старинен китайски струнен инструмент с издължен корпус от червено дърво и две струни – прибави и нотка на изисканост към тържеството...След пожеланията и благодарностите, всички ние най-сетне можехме да се отдадем на блаженно похапване и мухабет в този оазис за балканските ни души насред калабалъка и гюрюлтията на китайския мега-метрополис...