Здравейте, скъпи слушатели! Днес в минутите на рубриката „Калейдоскоп" аз, водещата Евелина Хайн, бих искала да споделя с вас впечатленията си от моята екскурзия миналия уикенд.

Отдавна бях набелязала околностите на град Датун в провинция Шанси за туристическа дестинация. Ще попитате защо? Отговорът ми включва три забележителности, привлекли вниманието ми отдавна. На първо място, разбира се, е комплексът от скални будистки храмове в района Юнган. Хилядолетната му история и потресаващата му красота привличат хора отблизо и далеч и мястото заслужено е включено в списъска на световното културно наследство, съставен от ЮНЕСКО. За него обаче аз вече съм ви разказвала при предишна наша среща. Ето защо сега ще пропусна скалните храмове и ще ви разкажа за другите две интересни места.

Нека обаче да започна от самото начало на двудневната ни екскурзия. След 6 часово пътуване с нощен влак от Пекин, аз, господин Хайн и познатият ви ве че от други наши рубрики и пътувания мой колега Павката слязохме на гарата в град Датун рано-рано в 06. 09 минути. Докато се огледаме, бяхме вече център на внимание на малка групичка шофьори на така наречените „черни" таксита, които един през друг се втурнаха да ни предлагат услугите си. Понеже господин Хайн още не беше се разсънил, кръвнишкият му сънен вид с чорлава коса и подпунали очи поохлади ентусиазма на повечето шофьори, но един смелчага с яки ръчища и бръсната глава не се остави да бъде сплашен и не спря да ни убеждава в предимствата на услугите си, докато ние не склонихме. Ето как, в 07.15 ние вече седяхме в препоръчаната ни от него полупразна закусвалня и сладко-сладко похапвахме просена каша, мекици и туршия.

След закуската, се метнахме на синьото микробусче и поехме към вулканите. Те, разбира се, бяха отдавна изгаснали, но насред равното Льосово плато тъмните им силуети представляват интересна гледка. Нашият шофьор-гид хубавичко ни раздруса по една тясна виеща се нагоре по склона пътека и ни изтърси пред входа на малък будистки манастир, кацнал на върха на изгасналия преди стотици хиляди години вулкан. Тук един старец ни посрещна със звучно „Хеллоу!" и размаха под носовете ни кочан с билети за вход. Платихме по 10 юана и кротко пристъпихме прага на манастира. На фона на монотонните напеви на десетина монахини разгледахме притихналите зали със статуи на Буда и Бодхисатвите, изредихме се да подушим цикламеното мушкато на един прозорец, запечатахме на дигитална лента дървените таблички с имената и снимките на починали хора от околността, подредени внимателно на специален олтар в една от залите и напуснахме манастира. Натоварихме се на синьото микробусче и нашият чичероне даде газ по пътя за „висящия манастир" в полите на свещената планина Хън. След около час препускане сред прахоляка на Льосовото плато стигнахме до стръмните скали на планината – един огромен скален масив с голи зъбери и рехава зеленина по склоновете. И тук пред очите ни се появи „висящият манастир", който притиснал се към отвесната скала, сякаш като по чудо се крепеше на тънки дървени колове над пропастта.

Първоначалното ми впечатление от сградата беше като за хитроумна детска играчка, сглобена от сръчен майстор в някаква приказна страна. Казах си, че това вероятно е просто някакъв визуален трик и че е невъзможно сградата наистина да е прилепена към скалата. Междувременно обаче бяхме стигнали до входа на манастира и оттук започна нашето рисковано изкачване по тесните му стълби, на места издялани в самата скала, а на места – сглобени от тесни дъски с красив метален обков. Индианската нишка на посетителите ни водеше стъпка по стъпка към най-високите помещения и в един момент се озовахме почти на покрива на манастира, а извитите стрехи на долните еркерни етажи останаха под краката ни. В тесните помещения бяха наредени десетки фигури на божества, демони и хора, обединили в едно Трите учения на Китай – даоизъм, будизъм и конфуцианство. Странно чувство ни обхвана при вида на тези живописно украсени статуи, повечето от които обаче бяха пострадали не от времето, а от жестоката ръка на хората в предишни години. Отсечени, ръце, избодени очи, отрязани носове и уши – знаците за човешката глупост и страстно несъгласие с чуждата или детронираната вяра, ни напомниха за пореден път, че изкуството и красотата са крехки и подвластни на човешките капризи...

Така, със смесени чувства на възхищение и тъга, се спуснахме надолу по стълбичките и си тръгнахме от „Висящия манастир" за да се отправим към скалните будистки храмове от Юнган. Но за тях вече съм ви разказвала, скъпи слушатели, така че разказът ми днес, ще приключи дотук.