Така и направихме. Денят беше слънчев и горещ, така че аз се въоръжих с чадър (както тук правят жените), а господин Хайн доволно нахлупи любимата си сламена шапка. Метнахме се първо на подземната железница, а после и на автобус и след 2 часа стигнахме до прочутата арт-зона. Още от входа се заредиха галерия след галерия и ние се отдадохме на съзерцание, съпътствано на моменти и от недоумение относно скрития смисъл на някои творби. В първите няколко галерии видяхме съвременни произведения на изкуството, които спокойно можеха да бъдат създадени във всяка друга точка на земното кълбо, тъй като нищо не издаваше китайската народност на създателите им. Като добавим и архитектурата на самата зона – фабрични халета от 50-те години на 20 век, строени от специалисти от братските тогава за Китай Съветски съюз и Германска демократична република – разбирате, че и дума не може да става за далекоизточна екзотика. Напротив, за човек като мен, прекарал детството си в годините на „зрелия социализъм", обстановката навяваше лека носталгия по отминалите детски години, когато човек е способен да изпита щастие от най-простички неща...Господин Хайн пък откри елементи на прочутото архитектурно направление Баухаус (рядкост за азиатската архитектура) в изоставените и после творчески освежени сгради на бившите фабрични халета.

Така, ние двамата, всеки по своему заинтригуван от околността, продължихме обиколката си. След два часа решихме, че сме видели достатъчно картини и инсталации и се отдадохме на не толкова сериозно, но не по-малко приятно откровено шляене из магазинчетата за сувенири, книжарниците и кафенетата, разпръснати сред галериите. Тъкмо в тези многобройни „бутици" както бихме ги нарекли в България, се потопихме в истински екзотичната атмосфера на граничеща с кич смесица от китайска традиция и универсален, глобален съвременен поп. Фигури на китайски народни божества с вратовръзки на днешни бизнесмени и с малката червена книжка на Мао в ръка, дрехи със старинни кройки, комбинирани с пластмасови бижута, автобиографична изложба от работното ежедневие на бивша труженичка от най-старата професия на света, преувеличени до абсурдност емоции по лицата на огромни пластмасови голи бебета, батикови шалове в нежни естествени цветове, кока-кола, пуканки, сладолед с вкус на червен боб и какво ли още не...

Неочаквано се натъкнахме на огромна фигура на кит от тухли, арматурно желязо и бетон, която ни озадачи с двете си идеално оформени човешки уши, разположени симетрично от двете страни на главата. Заглавието на скулптурата „Нов биологичен вид" само ни подтикна към размишления относно реалистичността на опитите за симбиоза на културите и видовете, без да ни даде готов отговор дали полученият резултат е красив или уродлив...

В съседство група работници – очевидно приходящи от околните села – енергично разтоварваха експонатите за предстояща изложба и ние успяхме да се насладим на обърнатия с главата надолу усмихнат лик на британската кралица, в ръцете на почернелия от жежкото пекинско слънце хамалин. Докато се усетим да насочим фотоапарата си към него, той подмина с бърза ритмична крачка.

Почти в дъното на арт-зоната се натъкнахме на черен като коминочистач парен локомотив от края на 19 век, гиздав с лъснати до блясък огромни колелета и с червен комин. Пред този музеен експонат по китайски обичай новобрачни двойки увековечаваха незабравимия момент, а умилени родители крепяха невръстните си дечица на оградата отпред и им обясняваха с възклицания от сорта на „Пуф-паф-пуф-паф" тайната на огромното черно чудовище.

От мързеливата разходка сред толкова много изкуство и поп-култура поизгладняхме и тръгнахме да изберем нещо и за стомасите си.

Така завършвам разказа си днес, скъпи слушатели. Дочуване и приятни почивни дни!