Защо тъкмо пред тази стена?

Защото е най-здравата, най-живата и жилавата от всички възможни китайски стени и затова най-предизвикателната.

Ако някой не е виждал китаец, ще започне от философията и културата на Китай. Ако е българин, ще премрежва поглед в картата на Северозападен Китай и ще провижда корените на прабългарите, или ще чертае кръстът мужду източното и западното мислене – интереси на ума и духа от една далечна на Китай гледна точка.

Но щом се окаже в Китай, човек естествено оставя книгите и философиите за някога, когато ще бъде отново далече от тая страна, с мисълта да се върне отново към тях, но вече и с един нов интерес: към феномена китаец.

Поредица пъти по поредица начини ще се питаме и ние, без голяма надежда за проумение. Защото само интереса си можем да споделяме – да проумеем нечий характер, дори и собствения си, е даже смешен, но не и безсмислен помисъл.

Та от стъпването в Китай безспорно най-интересното от интересното стават китайците. Чужденецът бързо обръгва на пъстрото, декоративното, пагодното, пазарното, но да се изненадва от китаеца, не спира. (Между другото, да се учудваш на всичко в Китай е равно на да не се учудваш на нищо – съвсем като онзи тривиален пример за чашата - до половина пълна или до половина празна.)

Да речем, отиваш до манастира Шао Лин – място и без друго масовизирано от киното. Но даже и там, вместо да гледаш фрески, скулптури и пагоди и чинно да си изчерпиш обектите, включени в билета, пак гледаш китайците: как се групират на туристически групи с еднакви шапки и с гид със знаменце в ръка – в този си вид са другоселците-чужденци. Тръгнеш ли подир китайска група, никога няма да си изгледаш туробектите – гидът им последователно редува зала за гледане със зала за купуване, а ако тръгнеш от самото начало подир тях, трябва да видиш куп други места, за които си плащаш входа, трябва да преминеш през нарочен ресторант по пътя, нарочен магазан за сувенири (огромен), и да ти останат максимум два часа за мястото, за което си се запътил в ранни зори, след като си бъхтал една нощ с влака.

А като се притури, че времето е китайската "златна седмица", когато целият китайски народ е хукнал, то наистина хората са като една жива стена към обектите, войнствено казано, като една армия с много знаменца. Така те стават естествената призма, лупа, през която се провижда някой Буда, а и "призмата" е достатъчно шумна и активна: и тя, от своя страна, сменя фокуса и вместо в Будата, се заглежда в теб, сочи те с пръст и после с радост се снима с теб в незабравимата комбинация: Буда и чужденецът "лаовай" (ако вместо Будата е Мао, няма значение, чужденецът пак е канен да присъства на снимката и да я интернационализира).

Защо стена?

Първо, няма какво да се оспорва емблематиката на стената в Китай. Великата китайска стена е един много здрав китайски символ (ако и физически да на много места е разрушена, и даже дървета да се извишават като на пиедестал върху нея, но си има перфектно заздравени части за туристите, с тоалетни, с метачи, които си я метат с бамбуковите метли, както си метат улиците, а на частта Бадалин даже сертификати издават).

Великостта съвсем не е затова, че се виждала от Космоса, че километражно се извивала (макар и казват, накъсана на много стени); великостта й е в нейната присъственост: в способността й да се множи на вероятни и невероятни външни и вътрешни стени, вписани едни в други. Ако не вървиш покрай стена, то ще видиш самотно стърчаща врата, напомняща за липсващата стена. Зърне ли човек картата на Пекин от 1936 г., веднага му става ясно, че императорът е бил най-малко свободният човек, точката на няколко вписани квадрата. Днешните пекинци много се кахърят за срутените стени на града им всеки път, когато минат покрай една от запазените десетина стари врати (мън). Още повече, че градостроенето на днешния Пекин досущ възпроизвежда стария план на едно модерно равнище - главните пътни магистрали са вписани кръгове, а старите врати имат важно топонимно значение и до днес.

И днес китайците застеняват по всякакъв начин: стени ограждат кварталите и кампусите в градовете; стени са оградите на селските къщи (при строеж първо се издига оградата, после къщата); уличките по селата и в хутонгите са улички между стени, тъй като къщите гледат навътре към себе си; даже селските синури някъде са самотно стърчащи тухлени стени след полето. И китайските йероглифи, погледнати визуално, са стени на лабиринт.

И как да не е китайският характер още една Велика стена?

/следва/