1. Кажи нещо накратко да представиш себе си.

Здравейте, драги приятели! Казвам се Петко Хинов, роден съм в Пловдив и от 16-годишна възраст изучавам китайски език. През 1991 г. завърших английската гимназия в Пловдив, а в 1996 г. - китайска филология в Софийския университет. От 2010 г. съм в Китай, съпругата ми е китайка, в момента живея и работя в Югоизточен Китай, град Фошан, където преподавам английски език.

2. Откога и как започна твоя интерес към китайски език и китайската страна?

Започнах съзнателно да уча китайски език, докато още бях ученик в Пловдивската английска гимназия, през 1988 г., но началото ще да е било преди това, не мога да кажа точно кога. Спомням си, че с особена сила ме привличаше китайската писменост, интересът ми към йероглификата се появи още преди да „открия Китай" – помня, че като дете сам си бях изобретил букви-йерогрифи, с които пишех, използвайки ги вместо съответните български букви. По-късно ми попадна някаква японска брошура от Пловдивския панаир, която дълбоко ме впечатли – особено красиви ми се сториха квадратните йероглифи – тези, които японците са заели от Китай. Започнах да си ги преписвам и „колекционирам". Сетне гледах първия си китайски филм – „Манастирът Шаолин" с Ли Лиендзие и почувствах в сърцето си неустоим копнеж по онази далечна красива земя там нейде на Изток. С огромна сила ме привличаха китайските бойни изкуства, порази ме звучността, музиката на китайския език, плени ме красивата песен на пастирката, Дин Лан – тези образи останаха в душата ми завинаги: музиката и пасторалното излъчване на филма. А конкретно, самото начало бе някак случайно – мама забеляза този мой интерес към китайския и един ден ме попита: „Искаш ли да учиш китайски!" Помня го хубаво тоя миг, помня дори стаята в която бяхме, помня слънчев лъч, който се втурна през прозореца и ме огря. „Да!"

3. Чух, че започна да учиш китайски сам, без учители, без китайци – с толкова много трудности как успя?

Има една руска песен за деца - „Прекрасната далечина", тя започва с думите: Чувам глас от прекрасната далечина, той зове ме към чудни земи! („Слышу голос от прекрасного далека, он зовет меня в чудесные края!" - Прекрасное далеко) До сърцето ми се бе донесъл именно такъв зов. Аз съм човек, който лесно се доверява, лесно хвърля цялата си душа в делото, което е обикнал. Така стана и тогава, направих своя избор в един миг. Имах щастието да се запозная с проф. Снежина Гогова, моята първа учителка, от която получих учебника и речника, съставени от Джан Сунфън и написани от нея на ръка и пишеща машина! - по тях започнах да се занимавам сам. В началото нямах никакви аудиозаписи, та учех произношението единствено по описанията на Джан Сунфън и пинин. А когато постепенно навлязох в йероглификата: това беше сбъдната мечта! Учебникът и речникът бяха винаги с мен, помня, че дори когато ходех из гората или на реката, ги носех със себе си, заедно с една тетрадка, в която пишех -преписвах йероглифи, проснат на един камък насред речните струи, под лятното слънце. Когато изливаха циментова плоча зад нашата планинска вила, преди циментът да засъхне, заедно с датата – 18 юни 1988 г., - записах върху него с клечка някои любими словосъчетания на китайски език, които и до днес могат да се разчетат всред разпукания и буренясал цимент.

Тогава нямаше интернет, нямаше книги на китайски език, на първо време нямах и познати китайци. Сетне се сприятелих с някои китайски студенти. Понякога от тях получавах стар вестник или списание и това беше огромна радост – възможност да чета и преписвам йероглифи. Беше ми скъпо дори откъснатото парче от стар вестник, заради йерогрифите, написани върху него!

Един от учебниците, които получих от проф. Гогова, беше от руски университет, но изцяло със старите, традиционните йероглифи. Благодарение пак на г-жа Гогова се сдобих с четиритомния „Голям китайско-руски речник", също с неопростените йероглифи. Та първите четири години бях на самотек и изучавах китайски главно по „стария правопис", а сетнешните пет, в Университета, преодолявах заучените грешки и учех по новия, опростен правопис. От всичко в китайската култура винаги най-много ме е привличала писмеността и написаното с нея слово, особено поезията! През септември тази година посетих 孔庙 в Пекин и в една от залите му дъхът ми замря: по стените имаше изложени ръкописи от китайски студенти, учили на това място преди няколко века. Чувството ми трудно може да се опише – бях трогнат до сълзи, стоях и не ми се излизаше от там, исках да съзерцавам тази красота още и още и още...

4. Разбрах, че си завършил китайска филология в Софийския университет. Тогава сигурно много малко студенти учат китайски. Кажи нещо за тази специалност в СУ, например, колко състудент и колко преподаватели има? Защо тези студенти избраха китайски? Как беше ученето и с какво се занимават след завършването?

Ние бяхме първият випуск китаисти по държавна поръчка, точно в 1991 г. се откри специалността и приеха петима студенти от цялата страна. По-късно към нас се присъединиха още петима, изучаващи китайски език като втора специалност (или по интерес). Нашите преподаватели бяха Снежина Гогова, Бора Беливанова, София Катърова, Александър Алексиев и любимата ни доцент Лиу Гуанхуей, с която имах щастието да се срещна отново, след 21 години, този септември в Пекин. Имаше и други преподаватели, но това бяха хората, които ни преподаваха най-дълго и които няма да забравя. След завършването ни повечето колеги се пръснаха по света, само с двама от тях успях да се срещна преди повече от година в Пекин, Свилен Георгиев и Евелина Хайн.

Защо студентите избират тази специалност не мога да кажа, изборът е нещо лично, затова е съкровен и понякога необясним с прости думи. Аз избрах китайския език от любов. Предполагам, че някои от близките ми са го смятали за младежко увлечение. Времето обаче показа, че това е призвание и съдба. Изучаването на китайския език и култура, според мен, трябва да е призвание на човека, да е като брака – до живот. Ако човек иска да учи китайски само с някаква определена цел, ще дръзна да кажа, че рискува да стигне донякъде и да спре. Разумната мотивация може да помогне на човек само да докосне китайския език и култура, но не и да проникне в тях, не и да ги оцени в достойната за тях дълбочина. Последното може да стори, и то отчасти, единствено призванието, и то поклаждано от любовта. Защото истинската любов няма „разумна цел" и затова може да си позволи да се стреми неизменно, всеотдайно и безкористно към това, което обича.

5. Разкажи твоя романтична история – как се запозна с жена си и защо я обичаш? Може и да представиш детето си.

Защо непременно романтична? Мисля, че истинската любов не е романтична, тя е неназовима. Тя е като „дао" - опитваш се да я очертаеш с думи, а думите ти се изплъзват. Аз вярвам, че Бог устройва пътя на човека през целия му живот. Затова не се питам как точно се запознахме с жена ми и защо... Аз просто вярвам, че нашата среща не бе случайна и че моят избор не бе погрешен. Просто сърцето ти казва: тя е! Очите може да видят друга, по-ярка привлекателност, красота, очарование. Умът може да говори: не бързай, откъде знаеш какво ще ти донесе бъдещето! Ала сърцето е по-дълбоко от очите и ума, то казва: тя е, не търси повече! За мене брака с китайка е нещо повече от обикновен брак. Чрез това тайнство сега аз най-сетне, завинаги съм свързан с китайския народ, когото съм обичал от самото начало на пътя си към Китай. Помня, когато се оженихме, вътре в сърцето си аз си рекох: сега вече наистина съм част от този народ. Може би е наивно... Реалността е различна, на улицата винаги чуваш думите: 外国人，啊，看看老外！От това 外 някак ме боли, след толкова години... Тъй или иначе, сега, след две години съвместен живот аз все повече и повече се убеждавам в любовта към жена ми, все повече я ценя и обичам. А детето ни ще представя съвсем просто – той е на една годинка и се казва Тодор, а това означава дар Божий.

6. Кажи нещо за твоя работа, включително преподаване на английски, преводи за китайски, английски и български ... Може и да представиш учениците в твоето училище.

Работя като всички хора, за да прехранвам семейството си. Обичам учениците си и учителството, но преподаването, работата не е за мене крайната цел. Преводите също. Тези неща са поприще за самоусъвършестване чрез служение на хората, с които животът ни събира. Сега работя над осъществяването на един свой студентски блян: българския превод на класическия роман на Цао Сюецин „Сън в алени покои", удивително красиво слово! За мен владеенето на китайски език до такава степен е една загадка. Този превод също е само едно пътешествие навътре, към сърцето на Китай. Но и той не е всичко. Той също е само едно начало. Бих искал да сторя за България и Китай повече от това. Сега, когато съм свързан с китайския народ не само интелектуално, но и кръвно, аз чувствам в сърцето си жаждата да въплътя в дела любовта си към моите два народа. Бих искал тази любов да принесе някакъв плод и все още търся пътя към това. Сърцето ми казва, че традиционната българска култура и традиционната китайска култура имат много да си кажат. Но мисля, че това е предмет на бъдещ разговор. Благодаря ти, Лора!