Поезия на „изгубеното китайско поколение" можем да наречем поезията на Бей Дао. Симптоматично е заглавието на стихотворението „Изгубен път" (с. 25), избрано от преводача да оглави текстовете на този автор в антологията. Там се появява и една от повтарящите се метафори на поета: „едно изгубено глухарче". Но изгубеният път е началото на търсенето – без търсенето тук да има нещо общо с лутане.

Стихотворението „Да тръгваме" (с. 26) показва търсенето като спасение. Написано в обобщаващото (и съпричастяващо) първо лице множествено число, то е обърнато не към единичното спасение – една от причините да нарекат Бей Дао „поет на поколението". Как поетически се аргументира тръгването? Едната причина е, защото в есенната шума „няма дом за песента ни където да се приюти"; другата естетически е свързана със старокитайската поезия (образът на луната напомня пътепоказателя на поетите-даоисти):

сияеща месечина над леда

преливаща от речните легла струи

Третата най-добре назовава общността на поколението:

очите ни се вглеждат в едни и същи небеса

сърцата бият барабаните на залезни зари

Високият дух идва от усещането за връзка и от вярата, разбира се:

не сме изгубили навеки свойта памет

ще дирим на живота чистите води

Затова и стихотворението завършва по майски оптимистично:

пред на са пътища

залети с макови червени пелени.

В „Биография" (с. 27) се метафоризира повече случилото се между 1966 и 1976 г.:

но през сезона на безумия

посоките се объркаха, през загражденията

се виждаха кози с празен поглед

Впечатляващо е усещането за невъзможността да се възправиш срещу света, „натрошен в очите на муха" –  именно защото нямаш монолитна преграда срещу себе си, а фасетъчна, или просто прегради в множествено число.

В „Пространства" (с. 32) визията е друга, но много по-затворена:

седим в кръг край

огнище в което огънят е угаснал

и не знаем какво е над нас

Усещането за пребиваване на дъното, долу, го има и в „Пристигане" (с. 36):

сливат се вопъл и стон, поглеждаг нагоре

и силно крещят

което Бог е забравил

В „Крачката" (с. 33) има не по-малко песимизъм:

детето се научи да говори със стената

старци съхраниха миналото на града

в сърцата

грохналата немощ е само на крачка

Крачката се оказва най-трудно преодолимата граница в живота ни. Спрямо всичко сме на крачка, включително и спрямо смъртта.

Стихотворението  „Стая за един" (с. 34) окончателно ни кара да свържем тоя поет с българския поет екзистенциалист Атанас Далчев. Напомня го предметната стилистика, чувството за екзистенциална безнадеждност и невъзможността за патетична  идентификация:

един прицелен в дървениците пантоф стъпва

на тавана, оставя очертанията на мечтата му

защото той жадува да види кръвта,

своята кръв, като лъчите на зората да се пръска

„Предели" (с. 35) точно назовава граничната метафора на реката. Разбира се, стихотворението далеч надхвърля каквито и да са конкретноисторически и социални предели:

искам да достигна отсрещния бряг

реката променя цвета на небето

променя и мен

аз тека

а моята сянка права стои на брега

като дърво овъглено от мълния

искам да достигна отсрещния бряг

из гъсталака на брега отсреща

сепнат се въздига самотен див гълъб

и полита към мен

Човешкото желание може да преодолее пределите, но стига да е по-просто. Тук лирическият субект тече заедно с реката, стои на единият бряг с вкаменена сянка като овъглено дърво, а мисълта му, самотен див гълъб, се връща от другия бряг.