Към 113 г.пр.н.е., след като установил пълен контрол над делата в държавата и успял да се справи временно с хунската заплаха от север и независимите царства на юг и запад, император У да се проявява все по-често като деспот, откъсвайки се от действителността. Следвайки примера на предшественика си, обединителя на Поднебесната Цин Шъхуан, в ума му се зародила идеята да открие безсмъртие. За тази цел той започнал постоянни обиколки из земите си, принасяйки жертви на всевъзможни божества, следван от цяла свита магове, дори направил един от тях на име Луан Да маркиз и му дал за съпруга дъщеря си. Разходите на владетеля за тези обиколки поставили на сериозно изпитание държавната хазна и довели до трудности за провинциалните власти. Двама губернатори били принудени да се самоубият, след като не успели да осигурят подобаваща издръжка на цялата императорската свита.
През 112 г.пр.н.е. бунт в южния васал на Хан – царство Нанюе върнало за кратко император У към реалността. По това време кралят на Нанюе Джао Син и майка му водели политика, чиято цел била установяване на още по-тесни отношения с Ханската държава. На нея обаче се противопоставили първият министър Лю Дзю, който искал да защити независимостта на царството. Майката на краля се опитала да убеди китайския посланик в двора им да убие министър Лю, но той се разколебал. Император У изпрали 2-хилядна войска, която трябвало да помогне за убийството на министъра, но преди това да стане Лю организирал дворцов преврат, завършил със смъртта на краля и майка му. На трона бил поставен неговия брат, а китайската войска избита до крак.
Император У трябвало да приеме предизвикателството и в 111 г.пр.н.е. неговите войски започнали мащабно нападение на юг, превзели столицата на Нанюе – град Паню и с това сложили край на царство Нанюе, присъединявайки го окончателно към територията на Китай.
По-късно през същата година единият от съвладетелите на Минюе (в днешна провинция Фудзиен) – Луо Юшан, опасявайки се, че неговото царство ще бъде следващото, което китайските войски ще анексират, предприел изпреварваща атака, завземайки редица градове от бившето Нанюе и някой гранични райони на самата империя. Няколко месеца след това, под натиска на император У другият съвладетел на Минюе – Луо Дзюгу убил Луо Юшан и предал царството си на Хан. За да се застрахова срещу евентуални бунтове и сепаратизъм, владетелят на Поднебесната преселил по-голямата част от населението на Минюе в земите между реките Яндзъ и Хуан.
През следващите няколко години териториалната експанзия на Хан продължила с пълна сила. В 108 г.пр.н.е. империята установила контрол над Корейския полуостров, а на следващата към нея било присъединено царство Диен (в днешната провинция Юннан).
В същото време други китайски войски напредвали на запад и принудили царство Лоулан (в днешен Синдзян) да сложи оръжие и започне да плаща данък. Дългата ръка на Поднебесната достигнала чак до Централна Азия и в 104 г.пр.н.е. избухнала война между нея и Кокандското царство (Даюн). Император У поискал от владетеля му най-хубавите коне, с които тази степна държава била прочута, но получил отказ. Пратениците на императора обаче се държали високомерно и обидили кокандския владетел, в резултат на което били екзекутирани. Владетелят нямало как да остави това оскърбление ненаказано и изпратил 26-хилядна войска, начело с генерал Ли Гуанли – брат на любимата му наложница, да се разправи с варварите. Тази експедиция обаче приключила злощастно, тъй като армията не била добре осигурена откъм провизии и се наложило в 102 г.пр.н.е. да бъде пратена нова – този път 60-хилядна. С огромното си числено превъзходство, сега китайците успели да се справят с Коканд. Те обсадили столицата, отрязвайки каналите за доставка на вода и в крайна сметка 3000 отбрани кокандски коне заминали за столицата на Хан като дар за император У. Тази победа увеличила сериозно военния и политически авторитет на Поднебесната в района на Централна Азия.
В 106 г.пр.н.е. император У предприел мащабна административна реформа, опитвайки се да организира по-добре обширните нови територии. Той разделил цялата страна на 13 провинции, наречени „джоу", без обаче да назначава в тях губернатори. Временно те били поверени на надзиратели, които не били постоянно в тях, а трябвало да пътуват от една провинция в друга и можели единствено да разследват случаи на корупция сред местните власти и на неподчинение по отношение на императорските укази.
Тодор Радев
