Във втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. Пу Сунлин се появява като истински наследник на традицията на „кратките разкази за удивителното" джъ'гуай сяошуо от ІІІ в., на „кратките разкази-предания за удивителното" чуан' ци от епохата Тан (VІІ-Х в.) и сунските повести хуа'бън (Х-ХІІІ в.). Той осъвременява и персонализира фолклорната традиция и може да се говори за появата на висока проба авторска художествена проза. Това не пречи през следващия ХVІІІ в. новелите му на свой ред да се превърнат в модел на творене на разкази за невероятното. Така се появява книгата на Юан Мей „Това, за което Конфуций не говори".
Според Веселин Карастойчев, на първо четене „Записките" на Пу Сунлин изглеждат не по-различни от „записи на необикновени случки", но всъщност при него новелите за странното се превръщат в притчи (ст. „Художествена литература", „Панорама Китай", ИВРАЙ, С., 2006, 269). Притчовият им характер е подсказан и от своеобразните завършеци, много често рамкиращи разказаната история – това са авторски коментари с еднотипно начало: „Авторът на удивителното би казал така…". Идеята им очевидно е взета от резюметата, известни като повествователен маниер още на родоначалника на китайската историография и историческа проза Съма Циен (ІІ-І в. пр. н. е) в неговите „Записки на историка". Тази връзка е подсказана и от заглавията („Записки ...на приказливия" и „Записки на историка"). Впечатляваща е дължината на моста, който прави Пу Сунлин с културата назад: 17 века.
В коментарната част можем да очакваме заложена стратегия за прочит на текстовете, отражение на социално-историческия контекст на времето на автора и показано отношение към него. Интересно е, че коментарът не „затваря" прочита на историите, а точно обратно – като че ли стимулира свободата и дълбочината на читателските интерпретации.
Тематичното разнообразие на Пу-Сенлиновите истории е твърде богато, както е богата тематиката и на съответните фолклорни разкази, на които авторът се базира. Сред тях новелите за духове и особено за лисичи духове, или лисици-магьосници, заемат специално място. Имаме всички основания да се опитаме да ги сравним. Неслучайно преведената книга от Бора Беливанова „Класически китайски новели" е разполовена на разкази за странното от времето на династия Тан и на новелите на Пу Сунлин. Така може буквално да се види тематичната им връзка и да се отличи авторският стил на писателя. Преди да заговорим за историите, ще приведем с незначително съкращение забележителното въведение към тях, дело на друг писател – Тан Мънлай (ХVІІ в.).
За Пу Сунлин
…Има хора, които могат да забележат и окото на комар, а има и такива, които дори планината Тайшан не виждат. Има хора, които долавят и шумоленето на мравките, а други пък не чуват и тътнежа на гръмотевицата.
Ученият Пу, на име Лусиен, от младини се отличаваше с ярък талант; на зряла възраст постигна изумително съвършенство и можеше да предаде с четката си за писане виенето на вятъра и движението на облаците. Казват, че през свободното си от подготовка за изпити време той грижливо е записвал всичко видяно и чуто, и най-вече всички странни истории за духове и лисици. (…) Написаното в тази книга би могло да разгроми дебелоглавите тесногръди конфуцианци, но да се доказва нещо на такива като тях, е безполезно, все едно да се обяснява на пеперудка какво нещо е ледът."
