Тибет е място, което винаги е извиквало у хората в Китай, а по цял свят, усещане за необикновена духовност и мистичност. В огромна степен това се дължи на мястото, което заема будизма в историята и културата на тибетците. От изконната тибетска религия – бон, обаче е останал един наистина оригинален мит за Сътворението, който разказва как в началото била само безкрайната Празнота, за чието съществуване нямало причина. След това в нея се образували вихри, които след безбройни епохи се сгъстявали и ставали по-тежки, докато най-накрая оформили облаци, от които се родил дъжда. Дъждът падал много години в бездната и така се образувал първоначалния океан. Тогава всичко било спокойно, тихо и мирно, водата в океана била гладка като огледало. Постепенно над водната шир отново задухали ветрове и по повърхността й се образувала светла пяна, която се превърнала в земната твърд. Земята се издигнала като планина, и около върховете й веел вятър, образували се облаци, от които падал дъжд – само този път обилен и напоен със сол, давайки началото на океаните и моретата в света. Центърът на вселената била огромна планина от скъпоценни камъни – Рирап Лунпо. Там, след прекрасни реки и потоци, неописуеми дървета и растения, бил домът на боговете. Около планината се простирало голямо езеро, а отвъд него имало пръстен от златни планини. Те били заобиколени от друго езеро, после отново златни планини и така общо седем езера и седем планински обръча. Отвъд последната планина било езерото Чи Гятсо. В него били разположени четирите свята – всеки образуващ самостоятелен остров с особена форма и обитатели.

Светът на изток се наричал Лупхак и приличал на полумесец. Хората в него били миролюбиви по природа и живеели по 500 години. Телосложението им било като на гиганти, а лицата им приличали на полумесец. На Лупхак нямало войни и конфликти, както и религия.

Западният свят се казвал Баланг Чо и имал формата на слънце. Обитателите му приличали на тези от Лупхак, били високи, снажни и живеели по 500 години. Лицата им приличали на слънца, и те отглеждали много добитък.

Светът на север имал квадратна форма и се наричал Драминен. Хората в него имали квадратни лица и живеели над 1000 години. Този свят изобилствал от храна и богатства. Всичко, от което човек имал нужда тук идвало без усилия. И само последните седем дни от живота на хората били неописуемо страдание, тъй като невидим глас им прошепвал как ще умрат и какви ужасни мъки ги чакат в ада. Такава била съдбата на хората в света Драминен, и нищо не можело да я промени.

Южният свят, наречен Дзамбу Лин, бил нашият човешки дом. В началото той бил обитаван от боговете от планината Рирап Лунпо. В него нямало болка и мъка, но и храна, тъй като боговете прекарвали дните си в дълбока медитация. В Дзамбу Лин нямало нужда и от светлина, тъй като боговете били способни да предизвикват сияние от собствените си тела.

Веднъж обаче, един бог забелязал, че на повърхността на земята има нещо подобно на пяна, опитал го, сторило му се вкусно и споделил на другите богове. Те също били любопитни и започнали да ядат тайнствената храна, но колкото повече ядели, толкова повече намалявали силите им. Те вече не били способни да седят в дълбока медитация, светлината от телата им започнала за чезне, докато накрая целият свят бил обгърнат в мрак. Така могъщите богове се превърнали в обикновени хора, но заради добрите дела, които били извършили, от тъмнината на нощта се появило в небесата Слънцето, след него Луната и звездите. Те трябвало да напомнят на човешките деца, че някога светът бил мирно, красиво място, където нямало страдания и мъка

Когато хората от Дзамбу Лин изяли всичката пяна, те започнали да се хранят с плодовете на растение, наречено нюгу. Всеки човек има свое собствено растение, което раждало подобни на царевица плодове. Всеки ден, когато човек откъснел един плод, на негово място израствал нов. Това било достатъчно, за да няма глад на земята.

Една сутрин един от храта се събудил и видял, че вместо един, растението му родило два плода. Полакомил се, изял и двата, но на следващото утро върху стеблото нямало нито един плод. Човекът обаче бил гладен и откраднал плода на някой друг, и така, докато в крайна сметка всеки трябвало да краде от другите, за да се храни. С кражбата дошла и алчността, хората, опасявайки се за препитанието си, започнали за отглеждат повече растения, и естествено трябвало да работят все повече и по-упорито. Така някогашния мирен и спокоен свят на боговете, се превърнял в място на кражби и алчност.

Веднъж един мъж почувствал как гениталиите му причиняват неудобство и ги откъснал, превръщайки се в жена. Тази жена влязла в сношение с мъж и им се родили деца, и за кратко светът се напълнил с хора, които трябвало да си намерят храна и място за живеене. Хората от Дзамбу Лин не живеели в мир и за да оцелеят те разбрали, че трябва да се организират. Събрали се и избрали водач, чието име било Манкур. Той научил останалите как да живеят в относителна хармония, всеки със свое парче земя, върху което да си построи дом и да обработва за прехрана.

Тодор Радев

todor.radev@gmail.com