ВЪВЕДЕНИЕ

Китайските новели за странното, магическото, неординерното са всъщност китайският класически къс разказ. На техния фон можем не само да повярваме, че българският класически разказ е твърде реалистичен, но и да възприемем мнения като това на Боян Пенев за липсата на дълбок мистицизъм в българската литература. Разбира се терминът „класически" указва различни исторически времена за двете култури – класическата китайска литература се формира във време, когато и старобългарската литература все още не е създадена. Но от друга страна, по пътя на аналогията, можем да открием поне две „засичания" на китайските новели за странното с българската словесна култура.

Първото е на основата на митологията и фолклора: китайските истории за духове, магии и превращения имат безспорно митологична основа, а там, както знаем, етнически граници трудно се прокарват, или по-точно – лесно се прокарват връзки на митологична основа между народите, включително от различни континенти. Така че последният превод на български език на класически китайски разкази и новели, дело на Бора Беливанова („Класически китайски новели", ИВРАЙ, С., 2006) предлага не малко материал особено за културологични размисли. Тук трябва да добавим и по-ранният превод на София Катърова и Евгени Карауланов „Издирени и записани чудновати истории" от Ган Бао („Народна култура", С., 1986), който също ще стане обект на нашето внимание.

Втората връзка е възприемането на тези новели в българската литература, особено от модернизма между двете световни войни. Погледнато изобщо през призмата на европейския модернизъм, и старокитайската поезия, и старокитайската новелистика се оказват готов модел на модернистично отнасяне и естетизиране на света. Интересно е, че първите преводи на един от най-големите китайски новелисти Пу Сунлин се четат като „чисти" експресионистични творби. Неговите „Записки на Приказливия" („Приказливият" е псевдонимът, с който се подписва), изиграват определена роля в оформянето на концепцията на българския модернист Николай Райнов между 20-те и 30-те години на ХХ век за експресионистичната проза и по-точно за вълшебната приказка като неин жанр.

В сп. „Златорог" писателят-езотерик отпечатва програмната си статия със заглавие „Магични приказки" (1926), която коментира тъкмо художествените текстове на Пу Сунлин. В нея анализът на китайския автор се превръща в анализ и манифест на собственото творчество на Николай Райнов след Първата световна война, стремящо се също към вълшебно-магическото и притчовото. Ето част от експресивното представяне на историите на Пу Сунлин, наречени от Николай Райнов „приказки":

„Зад всички фигури поглежда с хиляди очи прокобата, мракът, тайната, орисията. (...) Има борба на живи хора с призраци, дяволи (...) има змейове, (...) има дяволици. (...) Има чудесии; има и ужасии (...) А най-любопитното е, че тая стилизувана хубост не е празна приумица за залъгалка на лениви въображения, а отговаря на една вътрешна действителност: в тези образи, пестовно сведени до типичността на орнамента, блика самата човешка душа (...) в тая чаровна колоритна плетеница от чудовища, люде, призраци, бесове, апсари, таласъми и хубавици се показва многоликият образ на душата, избираща ту тая маска, ту оная. Тук – преживелица, написано с чувство; там – суров възглед, оживян от разказ за невероятни прилуки..."

Едва ли е възможно да се напише по-интригуваш предговор към новелите на Пу Сунлин от тази статия на Николай Райнов.