След Периода на трите царства, страната е обединена за кратко под властта на династия Дзин (265-420). Трийсетина години след началото й обаче избухва т.нар. Война на осемте принца. Династийният конфликт продължава цели 15 години, опустошава Северен Китай, причинява огромни човешки жертви и в крайна сметка става причина за избухването на голямо въстание, което слага и край на управлението на Дзин.
За да осигурят необходимата работна сила след непрестанните войни по време на Периода на трите царства, имперските власти разрешават на няколко северни варварски племена – т.нар. „у хан" („петте варварски племена") да се заселят в Китай. Недоволни от отношението към тях обаче в 304 г. тези варвари – сред които били и това на хуните – се разбунтували, и до 316 г. установили контрол върху цял Северен Китай, ограничавайки властта на дзинския император южно от река Хуай. В 311 г. варварските войски завладели столицата Луоян, избивайки 30,000 души и превръщайки града в купчина руини. Император Хуай бил заловен и откаран като пленник в столицата на едно от хунските княжества – Хан Джао. През 313 г., по време на новогдишен банкет, владетелят на това княжество, но име Лиу Цун, наредил на бившия китайски император да поднесе вино на придворните му. Двама от някогашните дзински чиновници обаче не издържали унизителната гледка и сълзи потекли от очите им. Това предизвикало гнева на хунския княз, който ги обвинил, че искат да го предадат и заповядал те да бъдат убити, а бившия император Хуай – отровен. Краят на дзинското управление на север обаче приключил формално през 316 г., когато друга част от хуните завладели град Чанан и намиращият се там император Мин се предал. През следващите 270 години Китай отново бил разделен на множество отделни държавици, останали в историята като Периода на северните и южните династии (420-589).
Епохата на разединение приключва през 581 г., когато страната е обединена под властта на династия Суй (581-618). Причините за падането на тази кратко управлявала, но значима династия, станали тежките загуби на китайците във войните им срещу Корея, които довели до недоволство и бунтове вътре в страната. През 618 г. император Ян Гуан бил убит при дворцов преврат, организиран от един от генералите му. Когато новината за това стигнала до столицата Луоян, друг генерал – Ли Юен, принудил наследника на трона да абдикира в негова полза, и положил началото на една от най-забележителните династии в китайската история – Тан (618-907). През 904 г. император Джаодзун бил убит от генерал Джу Уън, който поставил на трона малолетния му син Ли Джу, от чието име се разпореждал с държавните дела. В 907 г., Джу принудил императора да абдикира, на следващата година той бил отровен и с това бил сложен край на някогашната славна Танска династия и в Китай настъпил отново период на разединение.
Началото на следващия цикъл, в който страната била единна, настъпило през 960 г., когато на власт дошла династия Сун (960-1279). Към края на продължителното и мирно управление, по време на което Китай се радвал на стабилност и разцвет, последните сунски императори се оказали неспособни да се справят с наследниците на Чингис хан, чиито орди помитали всичко по пътя си. Така в 1279 г. монолците сразили окончателно китайската съпротива и 11-годишният император Бин бил принуден да сложи край на живота си, заедно с още 800 членове на императорската фамилия.
Монголското управление, известно като династия Юан (1271-1368), никога не било прието от обикновените китайци, които не спирали да се бунтуват. Така в 1351 г. поредното недоволство се разпространило до мащаба на народно въстание, което оглавил беден будистки монах на име Джу Юенджан. През 1368 г. последният монголски император Тогун Тимур изоставил столицата си Даду (дн. Пекин) и се изтеглил на север, оставяйки Джу пълновластен господар на Китай.
Управлението на новата династия Мин (1368-1644) отново върнало страната за няколко века в лоното на стабилността, развитието и разцвета. Този приод приключил през 1644 г., когато императорският трон за пореден път попаднал в ръцете на иноземци. Последният мински император Чунджън поел властта едва 17-годишен и се опитал да укрепи рушащата се в резултат на огромна корупция, дворцови интриги и народни бунтове империя. Хазната обаче била празна, а владетелят така и не успял да намери способни министри, на които да се довери. Това го направило изключително подозрителен към всички и в 1630 г. по негова заповед бил екзекутиран генерал Юен Чунхуан, който единствен възпирал силните манджурски племена, напиращи от север. Това отслабило още повече империята, в която зачестили вътрешните бунтовете, и в 1644 г. въстаници, начело с Ли Дзъчън обсадили столицата Пекин. Не виждайки друг изход, владетелят събрал всички членове на императорската фамилия и им наредил да извършат самоубийство, за да не попаднат в ръцете на бунтовниците. След като станал свидетел на смъртта на всичките си роднини, Чунджън се оттеглил на хълма Дзиншан, където се обесил на едно дърво. След смъртта му, въстаниците на Ли завладели Пекин, но три години по-късно градът паднал в ръцете на манджурите, които поставли началото на последната китайска династия Цин. Манджурското управление в Китай продължило три века – до 1911 г., когато в резултат на Синхайската революция император Пу И се отказал от престола и в страната била установена република.
Тодор Радев
