Основата на японската поезия очевидно е старокитайската. Но посоката, която поема японската поетическа мисъл, променя акцентите й: от търсеното просветление на мига/ръба към асоциативното хрумване, което също е плод на дълбинно съзерцание.

Въведението на Крум Ацев към японския жанр хайку (Ацев, 139-140) е равносилно на синтезирана веща научна статия. Най-лесно се разшифроват двата знака, които съставляват името на жанра: „игра" и „стих". Но тази точно „игра" се основава на многовековни поетически „игри", които, както разбираме, след VІІІ в. в Китай се превръщат даже в „почти общонационално литературно развлечение" (Ацев, 139). Един от вариантите на тази поетическа игра, в който първо се предлагат три задействащи въображението стиха и после два продължаващи ги (3+2), дава структурата на японския жанр танка. Когато първите три стиха започват да се отделят и да се възприемат като поетически самостойни, се създава хайку-поезията. „Задействащите" стихове трябва да бъдат достатъчно „акустични", за да можем в тяхното отзвучаване да усетим поетичното послание.

Същността на тези тристишия според Ацев е в нехайния езиков жест, в предизвикания „свободен емоционален поток в точката на прекъсване", в играта между конкретен контекст и вселенска проекция. Хайку-поезията се представя като „жанров уклон към всичко спонтанно, нестандартно, гротескно, смешно". Нейните идеограми игрово комбинират зрителни образи със словесни орнаменти: междуметия, възклицания, служебни думи, предлози, съюзи. (Ацев, 140).

Сякаш този жанр най-много наподобява игрите на превъплъщаващия се Буда или напомненото от Ацев чан-дзен-будистко „проникновение в хода на действието".

„Нехайната" асоциативност на хайку-стиховете удивително съответства на лекотата на рисунъка на древнокитайската и японската живопис. Един единствен щрих е способен да възстанови невероятната връзка между нещата в света – не според някаква тайна схема или каквато и да е преднамереност, а като непосредствено напипване на дълбинното естество на Вселената.

Не можем да не отличим декоративното постигане на това естество.

В стиховете на Сокан (1465-1533):

Към луната дръжка

да се прикачи – прекрасно

кръгло ветрило!

В стиховете на Моритаке (1473-1549):

Отронен цвят – към клона

се възвръща...гледай ти –

пеперуда! (Ацев, 142)

И в много още.