Това словосъчетание може да се възприеме като друга метафора на събраните древнокитайски текстове в японска редакция. Става дума за съставения в Япония сборник със заглавие „Дзенрин кушу", преведено от Крум Ацев като „Изрази и стихове, събрани от гората на вглъбението". Преводачът добавя значението на думата „вглъбение", извеждано от санскритския термин за съзерцание дхяна: на китайски чан, на японски дзен. „Гората" се свързва с обиталището на философската школа. (Ацев, 129)

       Ако продължим метафората, в гората на вглъбението има ехо и тъкмо това „ехо" представлява поезията – „отекващи реплики" (израз на Ацев) на дълбоката истина, която никога не се равнява на буквалното, примамливо просто, изразяване. Преводачът е напълно наясно, че тук той има работа не с първообрази, а с „проекции върху обичайната за възприятията ни езикова плоскост" (129). Това, което предлага, е опит за синтезиране на първообраза с помощта на идеографичния оригинал. Самото граматическо, естетическо и философско естество на оригинала предполага множество словесни варианти, експериментирани от Ацев и неговите съмишленици в курса „Превод на извънсловесното", който той води в НБУ. Първият му опит е със следното двустишие:

       Безплътни облаци от хребета извират.

       Луната, плътна, в сърцевината на вълните се потапя.

       Каквито и варианти да се предлагат като превод на това двустишие (още повече стана ясно, че китайските йероглифи не предполагат точни граматични, синтактични и оттам – логически параметри), важното е те да не нарушават равновесието на двете универсални категории йоу (присъствие, изявеност, има) и у (отсъствие, непроявеност, няма), много ясно разграничени в буквалния превод на идеографския запис на двата стиха: „отсъствие-облак-раждам се-хребет-над; присъствие-луна-падам-вълна-сърце/вина" (Ацев, 131). Преводачът цитира и тяхното философско дефиниране от Лао-дзъ (VІ в. пр. Хр.):

       Безброят от неща в поднебесния свят се ражда от присъстващото (явното, осезаемото, битието). Присъстващото (явното, осезаемото, битието) се ражда от отсъстващото (неизявеното, извънсетивното, небитието). (Ацев, 131) Като буквална илюстрация на този философски парадокс може да се приведе тристишието на японския поет Содо (Ацев, 146):

       В дома ми тази пролет

няма нищо – всъщност

има всичко.

       Такава е основата на тази поезия, която ще опитаме по-ясно да дешифрираме.