Китайската история помни много природни бедствия, но едно от тях е оставило особено болезнена следа в китайската памет, и за него рядко ще чуете хората да говорят, а извън пределите на страната, почти никой не си спомня.
През пролетта на 1928 г. Чан Кайши предприема своя втори поход на север, в резултат на който правителството в Пекин е разпуснато. Така, след десетилетие на продължителни вътрешни борби, анархия и разделение, последвали Цинхайската революция от 1911 г., страната най-после е обединена и може да погледне напред. Това обаче не става, защото същата година Китай е сполетян от невиждана суша. Реколтата и изключително слаба, а в северозападните райони, които са най-засегнати, изобщо липсва. През следващите две години времето не е по-благосклонно и настъпва глад, отнел живота на повече от 3 млн. души. Продължителната суша и гладът обаче се оказват нищо в сравнение с бедствието, което тепърва предстои.
През зимата на 1930 г. силни снежни бури връхлитат централните райони на Китай. През пролетта на 1931-а започва топенето на снеговете, което съпътствано от обичайните за сезона проливни дъждове, води до покачване нивото на реките много над обичайното. Положението не се подобрява с настъпването на лятото, а напротив – през юли и август, освен продължаващите дъждове, източната и централната част на страната са връхлетяни от седем циклона, вместо обичайните два на година.
Между юли и ноември „люлката на китайската цивилизация" – река Хуанхъ, залива изцяло площ от 87 000 и частично други 20 000 кв. км., оставяйки без подслон 80 млн. души. По тогавашни оценки в резултат на този разлив загиват около 1 млн. души.
Другата голяма китайска река – Яндзъ, също причинява масови опустошения. Още през април валежите са много над обичайното, но когато през юли те се усилват положението става катастрофално. Реката залива район от около 145 000 кв. км., принуждавайки до началото на август 500 000 души да изоставят домовете си в опит да се спасят от водната стихия. Впоследствие броят на засегнатите от наводненията, причинени от Яндзъ достига близо 29 млн. души. През първата половина на август валежите не само не спират, но се усилват, превръщайки оризовите полета в непроходими блата, и унищожавайки цялата реколта. В големите градове като Ухан и Нанкин, които зависят от тази реколта, хората гладуват, на много места избухват епидемии от тиф и дезинтерия. На 18 август 1931 г. разливът на Яндзъ достига своя максимум и тази дата остава в историята като най-черната от началото на наводненията. През тези дни тогавашната столица Нанкин се превръща в остров, откъснат от останалата част на страната, на места отчаянието на хората достига гротескни форми, стигащи дори до канибализъм в опита им за физическо оцеляване. През нощта на 25 август водите от Големия канал помитат дигите край езерото Гаойоу и около 200 000 души са издавени в съня си.
Цялостната равносметката от наводненията през 1931 г. е ужасяваща. Според най-мрачните данни, от придошлите реки са засегнати 51 милиона души, което по това време е ¼ от населението на Китай, а между 3.7 и 4 млн. намират смъртта си във водите или в резултат на последвалия глад и епидемии. Така наводненията от 1931-а се превръщат в най-опустошителното природно бедствие не само за 20-ти век, но и изобщо, за което историята е запазила спомен.
Според свидетели на тези мрачни дни, бедствието обаче е можело да бъде предотвратено, ако мерките за контрол върху нивото на реките са били прилагани съвестно. По течението на река Яндзъ, например, се образуват много наноси, които се събират в определени райони и в предишни епохи са били своевременно почиствани. Годините след Цинхайската революция обаче са време на политически вражди и анархия, които довеждат до пълно западане на създаваните с векове иригационни съоръжения и практики, и в крайна сметка спомагат за огромните човешки и материални загуби, оставяйки един от най-тежките спомени в съзнанието на милиони китайци.
Тодор Радев