Далечното пътуване към едно близко приятелство

Една българска народна поговорка гласи: Брат брата не храни, но тежкому, който го няма. По всяко време в света е имало кризи, но може би те не са били тежки като днешните. В такива моменти всеки човек, намиращ се в неблагоприятна ситуация търси помощ от близки или по-далечни приятели, но от истински приятели. Мисълта ми е за приятелството във всичките му измерения. Доколкото си спомням учението на мъдрият Конфуций може да се обобщи по следният начин: „Човек трябва да се грижи за ближния си." Макар винаги да съм била възпитавана в това, преди време ми го припомни Конг Сианглин - 75-ят наследник на Конфуций, който бе скъп гост на Велико Търново – моят роден град. Нямам представа, дали това е залегнало в идеята за създаване на организациите за побратимяване, но със сигурност това е валидно днес. Всъщност нека спомена, че основите на приятелството между България и Китай се поставят по времето, когато се утвърждава идеята за побратимството.

Зараждането на идеята за побратимяването между градовете идва с опитите за преодоляване на последиците от Втората световна война. Одеса и Ванкувър са родоначаниците на побратимството през 1944 година, при това от различни континенти. В основата на иницираната от президента Айзенхауер програма „Хора с хора"(1956 г.) и последвалото я движение „Систърс ситис" в САЩ са хората с цел създаването и укрепването на побратимявания и партньорства, чрез които да се разшири международното сътрудничество, да се развива културното разбирателство и да се стимулира икономическото развитие.

Днес ние успешно продължаваме да поддържаме пламъкът на братството и приятелството. Както казват китайците: „Когато много хора събират съчки за огъня, тогава пламъкът му ще се издигне по-високо." Моята първа среща с нещо китайско е през 2000 година. Както ние българите казваме: „Храната прави борбата." Един ден след работа „почти умряла от глад" връхлитам в един новооткрит китайски ресторант. Не знам дали, защото бях гладна, но си облизах пръстите от невероятно вкусно приготвеното ядене. Стана ми любопитно да се запозная с автора на специалитетите. Изненадах се, че е 19 годишен счетоводител, пристигнал в България с вуйчо си. Нямах обяснение за себе си как първият възможен полет от Пекин води точно в София. Всъщност вуйчото на младока вече беше собственик на китайски ресторант, чийто бум по това време беше в апогея си. В основата на тази „вкусна история" беше българска балерина. Внезапната смърт на баща й и тежко финасово положение я водят към идеята за отваряне на китайски ресторант. Полезен съветник в новото амплоа на балерината е старият Сун, вуйчото на младия счетоводител, с когото заедно дават рамо на успешен старт в бизнеса.

Младият готвач върти 140 специалитета. Той си има собствена стая в дома на балерината и е като брат на сина й, дори съучениците му го наричали Китаеца. Фън Дзуан Джин е отказвал само да готви в моментите когато е свършвала китайската готварска сол, защото тогава манджата просто не е същата. Иначе обожавал свинско със зеле и учи български, решавайки кръстословици. В много трудни моменти е пръв помощник на семейството, което потвърждава факта, че хората са различни, но добрите хора са навсякъде. За да съществува ресторанта, огромна заслуга има неуморният майстор – готвач Джин с неговото гостоприемство и приветлива усмивка. След първото ми влизане в ресторанта и след това съм го посещавала с приятели по поводи.

Не са един и два поводите за среща с китайската култура до запознаването ми с китайската кухня. През 90-те години се поставят основите на Китайски културен център към Велико търновски университет, както и клуб „Приятели на Китай" в Хуманитарната гимназия в старопрестолния град, участие на китайски състави в ежегодния международен фолклорен фестивал . Знам, че това което ни свързва е не само мартеницата и паметника на Христо Ботев в Пекин, а топлината в отоншенията и гостоприемството между двата народа с богати древни култури. През 2006 година се поставя мост в културното сътрудничество, осъществява се акт на побратимяване между град Велико Търново и град Сиан. Веднъж българска група туристи тръгнали за този китайски град попитали таксиметров шофьор, дали знае за дружбата между Велико Търново и Сиан. Той отговорил, че знае за България, но не му е известен този факт.Все е чувал за България.В опита си да му обяснят по-подробно решили да наблегнат на факта, че Търново е древна столица.Тогава той засмян ги попитал на колко династии е бил столица Търново, защото Сиан е бил столица на 10 династии.От въпроса му проличала онази гордост типична за хора, родени в градове с богата и дълга история.И макар че изчисляването на точния брой династии е трудна задача-според някои изследователи Сиан е бил столица на 17,а според други на 13 династии-сигурно е едно, че е бил столица не на дребни династийки, а на най-напредналите и богати такива.

Ние, българите също сме горди със своята история нищо, че е измерена в по-малки мащаби и затова туристите отговорили, че Търново е бил столица на Второто Българско царство за около 200 години. Истината е че и двата народа има с какво да се гордеем, с мащаби и численост, с древна и богата история, с традиции и не на последно място с приятелство, обмен на културни делегации.

Побратимяването като възможност за сближаване на гражданите отвъд границите е част от живота на Европа от 1950 година, а през 1957 година е създадена Световната асоциация на побратимените градове. Идеята на Айзенхауер „за хора с хора" отдавна е надхвърлила границите на стария континент, а това е възможно в днешният глобализиращ се свят. „Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка", а нашите стъпки са направени през далечната 1949 година и продължават и до днес. Ако един човек е истински европеец, той трябва да бъде готов да черпи от идентичностите на другите и да дава от себе си, да популяризира собствената си култура. Побратимите на град Велико Търново отдавна са надхвърлили европейските си граници и факта, че са достигнали до такива големи държави като Китай, допринася развитието и утвърждаването му като модерен европейски град на културните ценности в световен мащаб.

Десислава Иванова Димитрова

град Велико Търново