Моята приятелка от Шанхай

Беше първият учебен ден. Започвах посещенията си на курс по немски за напреднали в град Бремен, Германия. В голямата зала в университета бяхме много хора. От Европа, Африка, Азия и Латинска Америка. Лицата ни изразяваха очакване и леко притеснение. Навярно и другите, точно като мен, скоро се бяха озовали в Бремен, всеки със своите надежди за това, което предстои.

До мен стоеше момиче, навело поглед към тетрадката си, черната й права коса скриваше едно ведро лице. Стоях и чаках да ме погледне, за да я заговоря. „Как се казваш?", „Откъде си?"… точно си мислех как да завържа разговор и тя ме погледна с весели очи. „ Аз съм Хю Мей, от Шанхай." И така започна приятелство, което ме запозна с един цял нов свят.

Първата изненада дойде, когато научих възрастта на моята нова приятелка. Тя ми каза, че е на 30 години. Аз тогава бях на 21 и определено смятах, че Хю Мей е по-малка от мен.

Следващата изненада беше фактът, че тя идва от един град, който може да събере жителите на три държави като България. Просто не можех да си представя тези мащаби.

С Мей, или Май, както я наричаха германците, прекарвахме много време заедно, обикаляхме с колелетата и си говорехме, сякаш винаги сме се познавали. И двете знаехме добре немски и нямаше никаква езикова бариера. Тя беше особено фин и внимателен човек. Отговорите й на моите въпроси бяха откровени, а въпросите й към мен бяха директни и без притеснение ме питаше за всякакви неща.

Много се забавлявахме заедно. Веднъж аз сложих пръсти на слепоочията си, дръпнах ги назад и я попитах: „Така приличам ли на китайка?", а тя се засмя и каза, че носът ми е много голям за китайка. А аз си мислех, че имам сравнително малък нос…

Разпитвах я за китайския език. Много ми беше интересно това, че в китайския няма граматическата категория „време". В мен се появи някакво чувство за вечност. Интересно ми беше как въвеждат текст с клавиатурата. Тя ми разказа, че имало две системи – една по-елементарна, с която се пишело бавно и една по-сложна, с която може да се пише много бързо. Интересна ми беше интонацията, като я слушах имах чувството, че ми обясняват не език, а музика.

Разказвахме си истории от детството. Разказах й за най-тъжният ми момент, когато на село се бяха родили малки козлета. Аз играех много с тях и ги обичах, но един ден като отидох в обора, едното го нямаше. Разбрах, че са го заколили. Като чу моята история, Мей се натъжи и разказа подобна история, само че с кученце. Още една изненада за мен. На моето озадачение, тя каза, че в Китай имали поговорка – „Всичко, което лети, плува или ходи, се яде."

Един ден бяхме седнали край голямата красива река Везер в Бремен и си говорехме за религия. Аз й казах, че съм вярваща. Тя каза, че е атеист. Попита ме защо един интелигентен човек допуска, че има Бог. Аз не знаех какво точно да й кажа и отговорих чисто емоционално – казах й: „Без чувството, че Бог е тук, ще ми бъде много самотно." А тя се усмихна и ми каза: „Аз пък не се чувствам самотна, нали сега ти си тук."

Най-красивото ми преживяване с нея беше, когато ме учеше на една китайска народна песен. Аз я научих наизуст и тя ми я преведе. Разказваше се за един човек, който отишъл много, много далеч от дома. Там всичко било различно. Но имало едно нещо, което било същото като в родния му край и всяка нощ го връщало там. Това било луната. И наистина – още на същата вечер, когато се прибрах, аз погледнах луната и тя беше същата като в България. Тогава и двете бяхме далеч от дома и тази песен сякаш ни върна вкъщи за миг.

Аз имах намерение да остана в Бремен да уча, но за съжаление, когато се прибрах в София, се разболях и нямаше как да замина пак същата година. После започнах следване тук и така и не се върнах в Германия. Спомените ми от там се запечатаха завинаги, бях се запознала с много нови хора, но най-ценното ми запознанство беше с Мей от Шанхай. Ние бяхме наистина много различни. Тя идваше от единия край на света, аз от другия. Но бяхме станали близки.

Когато си тръгвах, тя почти се разплака и каза: „Ще чакам да се върнеш!". Не съм я виждала от тогава. Пишехме си писма, но един път, когато й писах, писмото ми се върна. Повече не научих нищо за нея. Сега не зная дали е в Германия или се е върнала в Шанхай. Щастлива ли е… Сещам се често за нея. Изникват ми спомени и картини от престоя ни в Бремен. Понякога гледам луната, тук, у дома и знам, че там, където е Мей, луната е същата. И така ние пак сме заедно.

От нея имам една снимка, за която специално си бяхме купили еднакви слънчеви очила и се бяхме вързали и двете на две опашки. Също така една китайска порцеланова лъжичка и китайски клечки за ядене. Почти се бях научила да боравя с тях. Остана ми и вълшебният спомен за дългите ни разговори край реката.

Заради нея заобичах Китай. Зная, че ако отида там, няма да я срещна. Но ще видя някои от онези неща, за които тя разказваше и аз не можех да си представя.

В чужбина човек носи част от Родината си в сърцето и когато срещнеш някой, който идва отдалеч, ти неусетно също отиваш далеч. И остава винаги една красива луна на небето, която да те връща в къщи. Или да те заведе при стар приятел.

Теодора Желева Владимирова

Адрес: София