Една моя мечта за Китай

Пред мен чаша ароматен китайски чай, гледам замечтано танца на малките листенца към дъното и си мисля за първата ми среща с Китай…

1977 година. Със семейството пристигаме в далечния остров – държава, Сингапур. Посрещат ни ароматите, шума и цветовете на китайци, индийци, малайци и европейци. Особено ме впечатляват тези непознати , но толкова живи китайски йероглифи в червено, златно и черно, които ми говорят, викат, молят се, но аз не ги разбирам. Грациозни рисунки на бамбук и огнени божури, най - фина копринена бродерия, сякаш от ръка не пипната, фигури на теракотени войни, офицери, генерали, каляски, различни видове оръжия, копия от новооткритата императорска армия в Сиан, старата столица на Китай, разкази за Забранения град и Летния дворец, храмове разперили криле към небето…

След 5 години се завръщам в България, но богата със знания, впечатления усещания за една вселена, която познавам и не познавам и едно безкрайно любопитство превърнало се в мечта - да видя истинския Китай.

20 години по-късно със съпруга ми сме в Пекин. Пред мен най -после е Китай. Китай от моята мечта.Чудо ли е? На такова ми прилича.

Китай е коренно преобразен след знаменитите реформи на Дън Сяопин. Пекин днес е модерен, динамичен град, със съвременни небостъргачи и пътни артерии, препълнени лъскави магазини с най - известните световни марки, произведени в страната, модерни коли местно производство, които постепенно заместват традиционното китайско колело. Тук можеш да си купиш „Нюзуйк" или „Шпигел", да хапнеш „Макдоналдс" и какво ли още не…

Но в този модерен мегаполис са живи и запазени старите китайски традиции – култура, калиграфия, живопис, старите дворци, манастири и цели градове – градини, културни шедьоври над 1500 години, всичко онова, за което само бях чела, слушала…

Чувства се и влиянието и на селото.Освободени от административната принуда и с права да се разпореждат сами с продукцията си , за около десетилетие, селяните превръщат снабдяването от нивото на мизерията в пазар на изобилието. На близкото тържище за зеленчуци, винаги пазарувам от едра и вечно усмихната китайка …. Между салатите се чернее главата на малкото усмихнато момченце, със загоряло зачервено лице , захапало поредния домат... „Френда , Френда „ поздравява ме тя всеки път. И започваме разговор на китайски , английски и руски, и разбира се с много жестове.

През юни 1999 пътуваме към Сиан, град - музей под небето. В купето сме моето и на сина ми семейство, развълнувани от предстоящата среща – с древната история на Китай – „Глинената императорска армия".

Вечерта, в Сиан, нашият гид Антъни, висок, интелигентен, млад китаец, ни покани с своя бар, с гръмкото име „Манхатън". Пристигаме, а него още го няма. Бързаме да се сдобием със студено питие в топлата вечер. Отпиваме по глътка, странно смълчани, щастливи ... Покоят на мига, опиянението и безкрайността на времето са се слели в едно.

Изведнъж чуваме на отличен английски:

- Извинете, вие откъде сте?

- От България…

- Жалко за Стоичков!

Замръзваме за миг.

- Какво Стоичков? – питаме машинално.

- Как какво? Снощи обяви, че спира да играе футбол. Колко жалко!

И започва нашата вечерна приказка, разговори за Китай и България.Толкова невероятна, любопитна, необикновена среща.Четирима българи в едно малко барче, в малък за размерите на Китай град. И един китаец, който знае далечна България и нейния известен футболист Стоичков.

Свят без граници! Момчето се оказа студент в Америка и най-добрия му приятел е „велик български музикант", негов състудент. Той ни разказва за България, а ние за нашата мечта за Китай.

Така невероятно, в годините на моя живот, се преплетоха Сингапур от далечното минало, съвременен Китай, Америка, България и Стоичков и една неувяхваща мечта. Светът не е ли едно чудо?!

Признавам, минах през празници и делници на огромната страна и сърцето ми тръпне от раздялата. Не се учудвам, че не успях да усетя напълно тази безкрайна земя, тези хора. Но продължавам понякога да се събуждам с изгрева на нейното слънце, цветове и лица, които са вече мои приятели.

Листенцата на ароматния китайски чай, утаени на дъното се раздвижват леко, когато бавно отпивам, запленена от мъдростта на спомените …

- „Колко време трябва, за да се сбъдне една мечта?

- Може би цял живот…

- Значи мечтите живеят вечно?

- Не умират никога, просто продължават да живеят…"

Ваника Стефанова