Едно пътуване до Хонг Конг

Краят на дългия работен ден е и аз затварям уморено очи с мисълта, че за днес кошмарът е приключил. Не мога да свикна отново с това забързано ежедневие, негативните емоции и отношение на околните, претенциите им и постоянните караници. Имам чувството, че всички са подивели и разговарям не с хора, а с животни. И този ужас и борба за надмощие започват още от сутринта, от отварянето на очите и пътуването за работа. Преди бях свикнала с този начин на живот и дори не ми правеше впечатление. Мислех си, че това са нормални взаимоотношения. Това беше преди 10 месеца, когато попаднах в един съвсем друг свят. Една седмица в Хонг Конг преобърна представите и света ми.

Имаше обявен международен семинар за инструктори там и изпит за повишаване на степен в таекуондо (корейско бойно изкуство) и аз и още трима българи решихме да отидем. Спестихме си пари, резервирахме си всичко, платихме си го и заминахме. Излетяхме от малка есенна страна, пълна с изнервени хора и кацнахме на топло място, където хората се усмихват и са мили с теб. Истината е, че за тази една седмица се случиха толкова много неща и не знам от къде да започна и дали ще има време всичко да опиша.

Таекуондо е бойно изкуство, което сближава хората и ги прави едно голямо семейство. Ние не познавахме членовете на това семейство от Хонг Конг, но част от тях ни чакаха на летището, държеейки в ръце големи плакати с емблемата на таекуондо. Станахме приятели от първия миг щом се видяхме. Закараха ни до хотела, за да се настаним, и ни оставиха да почиваме. За тях бяхме първите чуждестранни гости, които пристигаха, и трябваше да се връщат към летището, за да посрещат останалите.

Любезността и по-скоро милото отношение на всички, които ни заобикаляха, приветливостта и гостоприемството, с което ни посрещнаха, тяхното спокойствие и организираност – това са само част от качествата на нашите домакини, които ни направиха впечатление още от началото. При тях като че ли времето е спряло – те бързат, но не по изнервеният и припрян начин като нас в България, а и в много други държави. И докато бяхме там ни се случиха няколко ситуации, при които реакцията на домакините ни беше странна и неочаквана за нас.

Настаняването ни в хотела беше отложено за по-късен час, защото хотелът още не беше готов със стаите и ние бяхме подранили за часа за настаняване. Оставихме си багажа на рецепцията и решихме да се поразходим и да проверим къде ще се провеждат заниманията на следващият ден. Може би тук е мястото да отбележа, че при посрещането ни на летището организаторите бяха подготвили и ни раздадоха баджове с наименованието на събитието, емблемата и всички по-важни адреси, които можеха да ни потрябват по време на нашия престой там на английски и китайски език.

И така нашата групичка, която не беше спала от 24 часа и от 7 0 С се озова на 29 0 С с много висока влажност на въздуха, се впусна да обикаля улиците и да търси Queen Elizabeth Primary School. Първоначалната информация, която бяхме получили при слизане от колата беше, че училището се намира на 10 мин. пеша от нашия хотел и ни показаха посоката, в която трябва да се движим. Ние тръгнахме в тази посока, разглеждайки междувременно архитектурата, която ни заобикаляше, и спирахме любезно хора, за да питаме къде се намира въпросното училище. Никой обаче не знаеше да има такова в района, а бяха чували за Queen Elizabeth Secondary School. Едно от нашите момчета обаче настояваше, че училището е Primary и продължавахме по улицата напред. Горещината, липсата на сън, вода и храна започваха да си казват думата. А и не трябва да забравяме, че часовата разлика между България и Хонг Конг беше 6 часа – въобще не е малко. Спряхме една жена, която очевидно бързаше за някъде, и я попитахме къде може да намерим училището. Отговорът й беше като на останалите. Ние й благодарихме и си продължихме. Но след около 50-100 метра тя ни настигна, държеейки телефон в ръка, и ни каза "Разбрах къде е – ще ви заведа" и тръгнахме. Пътят беше в противоположна посока на тази на жената, но тя бодро крачеше под парещите слънчеви лъчи, в желанието си да ни помогне. Преминавахме улици, светофари и площади. Виждахме ученици в униформи, хора, бързащи за работа, спортуващите по градинките или просто разхождащи се и седящи за разпускане под плътната и дебела сянка на хубавите дървета. Времето неусетно минаваше, а жената продължаваше да крачи бодро напред. По едно време се изгуби някъде и после се върна с 5 бутилки минерална вода (тя беше ожадняла и купила и за нас) и продължихме. 45-50 мин. ни отне намирането на Queen Elizabeth Primary School. Срещу нас се намираше една малка симпатична сграда (не беше на повече от три етажа и на фона на небостъргачите около нея се губеше между тях) и като че ли плахо се опитваше да се покаже и да огледа наоколо. Влезнахме вътре, изтощени съвсем, но и благодарни, че са ни довели. Попитахме в коя зала/ стая ще се провежда семинара и дали можем да я видим. Трябваше да изчакаме докато дойде дежурна учителка по английски език, за да можем по-лесно да се разберем. И представете си учудването ни, когато ни казаха, че няма да има такъв семинар. След още около 10-15 мин. стана ясно, че в нашата умора и недоспиване момчето е видяло името на училището като Queen Elizabeth Primary School, а то е Queen Elizabeth Secondary School. Не можете да си представите неудобството, което изпитахме и преживяхме. Тази жена си беше загубила един час в желанието си да ни заведе до правилното място, а то се оказа грешно. В такива моменти колкото и да се извиняваш нещата не могат да се оправят толкова лесно. Тя прекъсна тирадата с извиненията ни с думите "Хайде – ще ви заведа там". На нас ни беше изключително неудобно заради цялото това объркване, но тя като че ли приемаше нещата за свой дълг и като такъв трябваше да го изпълни. Излезнахме на улицата, хванахме такси (бяхме много учудени и от факта, че всички таксита са за 5-тима пътници, а не както в България за четирима) и той ни закара до училището. Влезнахме вътре, запознахме се с хората там, благодарихме още безброй пъти на жената и се разделихме. Училището се намираше на три минути пеша от мястото, на което срещнахме жената, а тя продължи отново в същата посока, в която беше тръгнала и преди срещата ни.

Едно от нещата, за които най-много съжалявам е, че така и не разбрах името на тази уникална жена, за да мога сега да го напиша. Но въпреки всичко аз си спомням много добре как изглеждаше и се надявам някой ден отново да я видя и да й благодаря още веднъж. Сигурно ви е странно – нали?! Но за 26 години живот в България, от които съзнателен около 20 г. не съм била свидетел на такова нещо. Ако тук спреш някой на улицата и любезно го попиташ дали може да те упъти към определено място ще те подминат, нагрубят, ще решат, че просиш или ако все пак те изслушат ще ти отделят най-много 30 сек. в обяснения как да стигнеш от т. А до т. Б и ще те оставят на произвола на съдбата ти. Много от хората дори няма да отделят тези 30 сек., а само ще посочат с ръка в посоката, в която трябва да поемете и ще продължат забързано пътя си.

И това беше само началото. За тази една седмица попаднах в свят, който не мислех, че може да съществува. Традициите, разбиранията, отношението на хората един към друг бяха нови и непознати за всички нас. Те ни взеха под крилото си, не се отделяха от нас и ни закриляха до качването ни на самолета за вкъщи. Те станаха част от нашето семейство и ние от тяхното. Поддържаме връзка един с друг от тогава, но истината е, че много ми липсват. За съжаление, въпреки поканите им, не знам кога ще имам възможност отново да отида да ги видя – тях и това вълшебно място на спокойствието и позивитивизма. И се надявам моят разказ да стигне до тях и до жената, която ни помогна.

Силвия Огнянова Илиева

гр. София