„Една моя история, свързана с Китай"

/есе/

Моята история едва ли е от типичните , които човек може да чуе за Китай – за мое съжаление въпреки желанието си не съм посещавала страната, а познанията ми относно езика се изчерпват с няколкото думи, научени по време на тренировките ми по бойни изкуства. Но въпреки това преди броени месеци имах възможността да се докосна поне малко до тази наистина впечатляваща страна. Всичко започна след като бях избрана да ръководя международен проект, който има за цел да предостави нови възможности пред българските ученици и да им разкрие поне една част от многообразието по света. Не липсваше интерес от страна на десетки чужденци , но след подбора и направените интервюта , вниманието ни се спря върху две прекрасни китайки, който още от първия момент успяха да ни спечелят с желанието си за работа, позитивното си отношение и лъчезарнa усмивкa . И не след дълго момичетата пристигнаха в България. Така започна едно изключително почти двумесечно приключение ,както за тях така и за нас – екипа , който организирахме проекта.

Първите дни преминаха в опознаване на новата за тях обстановка и приспособяване поне до някаква степен към начина на живот тук на Балканите .Трябва да си призная, че самата аз имах колебания дали ще успеем и двете страни да се сработим , при все това, че държавите , в които живеем са толкова различни. Но определено страховете ми нямаха никакво основание .... всъщност дори се получи страхотна симбиоза помежду ни и съвместната ни работа се превърна в удоволствие. Малко по-малко започнахме да се опознаваме – бях поразена от искреността и честността им . В опитите да им покажем българските култура , дори и без да се усетим екипа научавахме нови и нови неща за Китай.

Няма как в рамките на няколко печатни реда да опиша всичко това , което преживяхме в рамките на тези два месеца. Ако единия ден вечеряхме типично български ястия и слушахме наша народна музика, то на другия бяхме на вечеря в любимия ни китайски ресторант и похапвахме ястия , препоръчани от Синди и Глория , както наричахме момичетата . Дори успяхме да се запознаем със собствениците на ресторанта - едно голямо мило китайско семейство , което от 11 години живее в България и за което нашите посещения бяха възможност да си поговорят със сънародници , да разменят няколко думи на роден език , а понякога дори и обхванати от носталгия да се разплачат, разказвайки за времето , когато все още са живеели в Китай.

Където и да отидехме с тях, те предизвикваха огромен интерес , случваше се да ги спират по улиците само да се запознат с тях , в заведения да ги молят да им напишат нещо с йероглифи за спомен . Тук трябва да спомена и огромния фурор ,който предизвикаха в училищата ,, в който преподаваха. Децата почти мигновено се привързаха към тях и учебните часове от отегчителни се превърнаха в забавни и чакани с голямо желание. Дори и в класовете ,за който бяхме предупредени от директорите, че ще бъдат слабо заинтересовани, Синди и Глория успяха да намерят път към децата и да ги направят съпричастни към учебния процес. По този начин не само ние , който организирахме проекта , но и десетки деца се докоснаха до китайската култура и заобичаха тази страна .

Не липсваха и приключения – обичайното занимание през уикендите бяха малки пътувания из страната , който момичетата толкова много харесваха. Определено те виждаха нещата доста по различно от по-голямата част от българите. За пример ще дам българските влакове, които за мнозина от нас са остарели, амортизирани и некомфортни , но за Синди и Глория те бяха все едно излезли от книгите за Хари Потър , а пътуването с тях беше изключително забавно. Порутените малки къщурки , който виждахме и който според голяма част българи загрозяват пейзажа в села , за двете ни стажантки предизвикваха очарование . Интересното е как един чужденец може да ти даде различен поглед относно собствената ти страна и да де накара по-скоро да се гордееш от колкото да се срамуваш от нея. Поне днес всеки път когато използвам БДЖ се качвам с усмивка във влаковете.

Но за съжаление всяка приказка си има своя край и не след дълго Синди и Глория трябваше да се върнат в Китай. Както и ние така и те се бяхме подготвили с малки прощални подаръчета , но бяхме пропуснали да се приготвим за сълзите в очите ни от трудната раздяла . Не знам как точно сме изглеждали от страни , но дори мъж от персонала на летището дойде да ни успокоява ,че един ден пак ще се видим и напразно изливаме крокодилски сълзи. Тогава тези думи ми изглеждаха толкова невъзможни ,че вместо да ме успокоят ме успокоят предизвикаха у мен още по силна тъга , но днес по- скоро ми се иска да повярвам в тях и наистина човекът да се окаже прав .

Макар и толкова малко времето ,прекарано заедно успя да ни сближи ,но и да ни промени : Синди реши ,че един ден иска да се върне в България заедно с родителите си за да им покаже всички красиви места ,на който е била и да ги запознае с българските си приятели ; Глория от своя страна има огромно желание след приключване на бакалавърската си степен да запише магистратура в България . А аз ли ? Опознаването на китайската култура ме накара да искам повече от всичко да посетя тази държава и отново да се видя с моите две сладки китайски приятелки. Колкото и парадоксално да звучи чувствам много по-близко до сърцето си Китай – страна ,която дори не съм посещавала и не знам езика , от Франция например , въпреки знанията ми по-френски и посещенията ми .

Спаска Лилова

гр. Пазарджик