Една моя история, свързана с Китай

В никой летопис не се казва точно как и кога се е появило хвърчилото. Според легенди от преди 3000 години, един китайски селянин вързал на връвчица шапката си и я пуснал да хвърчи във въздуха. Според друга легенда пък, по време на войната между армиите на Хан Син и Сян Ю, около 200 години преди новата ера, императорът заповядал да издигнат в небето хвърчила с прикрепени към тях свирки, при вида на които противниците се разбягали, мислейки, че това е предупреждение от небето, да се отдръпнат. Всяка легенда има своя душа, която лети през вековете, за да стигне до нас, по-мърда и по-шарена от вятъра, посесъл я по пъстрата земя. Легендите разказват историята на китайското хвърчило. Моята история е различна и измислена - една моя история, свързана с Китай.

Годината е далечна, около девет века преди новата ера. В една градина, приличаща повече на малък град, сред дървета натежали от плод, като сълза, молещa да се отрони от окото на тъгуваща девойка, с хризантеми и божури, разноцветни като палитрата на влюбен художник, в един изящен павилион от масивно дърво и таван с формата на причудлива шапка с идеално завити крайчета, спокойно е седнал императорът. Спокойствието, изписано по лицето му е само маска на неговото величие, защото дори тази градина, създадена от него, за да носи мир в душата му, за да радва окото и съзнанието му и да гони мислите за логиката, порядъка и законите на света, кацнала там като частица от рая на земята, имаща силата да го носи на крилете на вдъхновението, днес не пее нежна песен в ухото му. Императорът чувства, че неговото могъщество вече не е така силно. Разпокъсаната му империя на малки княжества и силата на князете, управляваща ги, внасят смут и безпокойствот в гордото му съзнание. Чувстотото, че империята му е разпокъсна на части го кара тихо да тъжи. Погледът му се рее в далечината, а в нея все така няма нищо- само сиво петно, загнездило се в съзнанието му.

Само за миг сивата картина е примесена от пъстър цвят. Шарена магия от най-фина коприна, изплъзнала се хитро от нежната шия на красива девойка с поруменели бузи и гарвановочерна коса, се заиграва с вятъра, невинна като дете, заема причудливи форми, облича цветната одежда на пеперуда, тича като малко конче, разперва криле като хищна птица,спокойно плува като облак. И както полетява нежният шал от коприна със силата на вятъра, скоро се загубва от погледа на градината, не го виждат вече ни дърветата, отрупани с плод, ни хризантемите и божурите, ни императорския павилион, ни изящната му причудлива шапка. Но погледът на императора се втурва след копринената пеперуда, и неговото съзнание напълно се слива с нея и с вятъра и докосвайки лекотата им, създава невидима нишка помежду им. За едно денонощие, китайският император успял с очите си види цялата си империя - работливите си поданици, трудещи се за хляба си по цял ден, обгрижващи парчето земя, сякаш е последното кътче останало на този свят, видял и богатите князе, обградени с гадатели, пълководци и летописци, и плодородната си земя, докосната от Бога, видял и безкрайните си оризища, хълмовете сякаш направени от зелен памук, безкрайните реките, които се срещат и разминават и водят кой знае накъде. Духът на императора наблюдавал всичките линии на живота, които съставяли картата на неговото царство и в него заплувал нов света, далечен от неговата затворена в клетка градина, свят в който душата и тялото му успяли да се слеят в едно. Вибрациите на Вселената, го препратили към нови измерения, там където друго око не може да достигне. Пътуващият с вятър император, корпиненият плащ, дъхът на капките дъжд, се сливат, за да запълнят бездната между това, кoeто е живо и това което не е, между земята и небето.

Един бавен тих глас зашепнал сред морето от въздух и мъгли: "Човекът е първо роден не да създава, а да хармонизира, не да учи и убеждава, а да помага. Човекът е този, що крепи силата на земата и на небето. Той прави жертвоприношения в името на Небето и на Земята, за да създаде световната хармония." И там, между Земята и Небето, нито по-далече от едното, нито от другото, императорът, откъснал цветето на духовния мир- цялото, Вселената, материята и духа.

На следвашия ден, на всяка къща в империята били завързани по една нишка на която във въздуха се веел малък копринен плат със ситен надпис от черно мастило- Така както тялото се нуждае от глава и сърце, за да съществува, така и импраторът се нуждае от своите поданици, за да съществува мир в царството на земята и на небето. Всички поданици на империята дойдоха на земята, за да се грижат за нейното благоденствие, а Синът на небето- императорът, дойде за да доносе на земята благословията на предците от други светове.

Така всеки пък, когато някой поеме в ръцете си конопената връв и се затича силно, провокирайки вятъра да издигне нависоко копринения плащ , той си припомня, че е част от пълнотата на този свят, една брънка от веригата на редуващите се ден и нощ, но и не забравя да се поклани пред Сина на небето, без който хармонията и реда на земята биха се загубили безвъзвратно.

Савина Иванова