30 ГОДИНИ ЗАЕДНО

или

Една моя история, свързана с Китай

Една стара притча разказва за племе, което никога не било виждало слон. Решили да изпратят четиримата първенци на селото, най-умните и мъдри старци, те да видят слон и после да го опишат на съселяните си. Речено – сторено. И за никого не бил притеснителен фактът, че и четиримата пратеници били слепи. Та те така вещо разрешавали всички проблеми на селото!

След дълго пътуване завели старците при един голям слон. Опипвайки с пръсти, слепците щели да добият достатъчно точна представа за чудното животно. Но нали слонът бил огромен, местните поставили ръцете на първия си гост върху хобота на слона; на втория – върху едното му ухо; на третия – върху тялото, а четвъртият опипвал единия от краката. По някое време мъдрите мъже се усмихнали и закимали доволни в знак, че вече са опознали слона.

Като се върнали в селото, първенците заразказвали на племето:

- Слонът е една голяма и малко странна змия, която не хапе, а по-скоро е като тръба, но с два големи рога – заописвал видяното онзи, който бил опипал само хобота и бивните на слона.

- Ти не си разбрал! – намесил се вторият, който бил опипал ухото на слона. – Вярно е, че слонът е много странно животно: голямо, тънко и се вее като гигантско ветрило.

- Ама вие какво сте гледали?! – възмутил се третият от мъдреците, който познавал единствено тялото на слона. – Това животно е като голяма стена – висока и дълга, много здрава, жилава и грапава на пипане.

- Безумци! – завикал четвъртият пратеник. – Това, за което говорите вие, въобще не е слон! Слонът е като стълб, като право и яко дърво, не по-високо от едър човек. – Това бил онзи, който бил разгледал единствено крака на слона.

Хората от племето поклатили глава, убедени, че първенците наистина са си загубили ума. Разотишли се, така и без да разберат какво животно е слонът.

Всъщност желанието и възможностите ни да опознаем когото и да било, каквото и да било – човек, държава, изкуство, наука и т.н., дори себе си – е като това опознаване на слона. Винаги е откъслечно и субективно. За всеки интересното, важното е различно. Всеки вижда, създава и носи у себе си свой образ на нещата и на света. Като късчета от пъзел, чиято окончателна картина обаче не е зададена предварително, а винаги се твори в момента, плод на личния опит, желание, мироглед, чувства, интелект на редящия пъзела.

Понякога нещо голямо, значимо, остава в съзнанието ни с нещо много малко, с някакъв едва забележим за другите детайл, който обаче за нас е значещ, съкровен и „говорещ". Примерно всичките гостувания при баба, всичките щастливи детски спомени, свързани с нея, могат да се поберат в аромата на ванилени кифлички, които тя е правила. Сякаш не си запомнил нищо друго, освен този мимолетен детайл, но той – усетиш ли го пак, сетиш ли се за него – е достатъчен, за да възкреси всичко, сякаш е било вчера, не, сякаш е днес, сега, пред очите ти, както е в сърцето ти.

Някой беше изчислил, че целият живот на един човек може да бъде разказан за два часа. Като се абстрахираме от работното CV, в което целият живот се побира в десетина реда и се прочита за две минути, другото са … една шепа безценни дреболии: някое мече с отпрано ухо, пожълтяла снимка, изсъхнало цвете от любовна среща, първото зъбче на детето ти, камъче от място, където си бил щастлив – все такива неща.

За мен Китай е … една нокторезачка. Да, тази огромна страна, с древна култура и могъща съвременна икономика, от 30 години е мой неизменен ежедневен спътник именно с една малка, по-малка от кутре, нокторезачка. Знам, че не звучи възвишено, но кой е казал, че нещата, които са ни скъпи, непременно са възвишени?!

И досега помня как се сдобих с тая нокторезачка. Бях на оная странна тийнейджърска възраст, когато току те връхлети мировата скръб и без нищо ти потънат гемиите, преди да те залее цунами от радост или торнадо от копнежи. Бях за нещо тъжна и бях излязла на разходка с родителите си. Те, за да ме разсеят, ми предложиха да си избера някакво дребно подаръче от съществуващия тогава магазин „1001 стоки". Доста време и с критична неохота оглеждах многобройните артикули, докато погледът ми не попадна на една цветна кутийка, в която чинно, като миниатюрни изящни войничета, лежаха нокторезачки, внос от Китай. Всяка беше с по някакво изрисувано нежно цвете под плексигласово покритие. Харесах си едно червено, в специфичния китайски червен цвят, цвете, с тънка златна дръжчица, на бял, по-скоро цвят слонова кост, фон. На гърба на лостчето имаше пиличка, а над основата беше добавено ножче. Гледах прехласнато тази малка джунджурийка, макар че и тогава, преди 30 години, нокторезачката си беше просто нокторезачка, нищо особено.

Но от онзи момент аз и нокторезачката станахме неразделни. Много пъти просто я държах, гледах я и си представях далечната и приказна страна, от която идваше. Освен това, оказа се, че не само е красива, но и работи перфектно. Само тя беше достатъчна, за да поддържам изряден маникюр, като правен от професионалист. И само това ли! Винаги я носех със себе си, тя решаваше и всякакви дребни проблеми – от подал се конец, през острене на молив до завинтване на винтче. Дори на една студентска бригада в тогавашна Чехословакия тя буквално спаси цялата ни група. Без да ни бяха уведомили предварително, домакините включиха в екскурзията накрая и изкачване в Татрите. Това хубаво, но качвали ли сте заснежена планина по сандали и копринена рокля? Ако не сте, значи не знаете за какво става дума. За капак, за цялата група ни дадоха „суха храна" – един хляб и три малки кутийки пастет. Но тогава металните консерви не се отваряха с дръпването на халкичка на капака, а отварачка, естествено, никой от нас нямаше. По едно време направо прегладняхме. Тогава се сетих за любимата си нокторезачка, която беше в дамската ми чанта. С ножчето, макар и трудно, поотворихме консервите, нарязахме криво – ляво хляба и си намазахме пастет. Всички бяхме единодушни в две неща: първо, колко велико е това китайско ножче, по което нямаше дори драскотина от извършения „подвиг" по изхранването на група български студенти, и, второ, че по-вкусен от този пастет, отворен и намазан с прибор за рязане на нокти, изяден на коляно сред заснежените Татри, никога не бяхме яли. А аз гледах на моята нокторезачка като на магическо средство, способно да ми помогне във всяка ситуация!

Няма да скрия, че по-нататък през годините не един и не два пъти се изкушавах да подменя дългогодишния си верен другар с някоя по-модерна и маркова нокторезачка. Купувала съм други, включително на известни световни фирми, но нито една не работеше толкова добре, колкото моята китайска приятелка. Затова и днес продължавам да ползвам единствено нея. Купила съм й красива кутийка, също от Китай, в която я държа, но вече не я нося със себе си, когато пътувам – ужасно се притеснявам да не я загубя, да не ми откраднат багажа и други подобни. Останалите неща все някак бих могла да възстановя или да прежаля, но без нея?! Може да ви се струва смешно, но за мен тази нокторезачка е много повече от едно приборче за поддържане на маникюр. По един специфичен начин тя ме свързва с изминалите 30 години от живота ми и с една неосъществена още мечта. Каква мечта ли? Да отида в Китай.

Тази мечта се роди още тогава, когато получих нокторезачката. По онова време китайските стоки още не бяха така масови и носеха чара на далечна и екзотична страна. Моята нокторезачка ме „запали" по Китай. Прочетох книги за страната, за китайската история, философия, култура, архитектура, изкуство, религия, бойни изкуства, четох китайските мислители, гледах научнопопулярни и малкото художествени филми, които показваха. После се появиха китайските ресторанти, китайските търговци, а днес, къде на шега, но повече съвсем сериозно казваме, че всичко у нас, че и по света е произведено в Китай. И наистина, всичко около мен, от чесъна до компютъра, е Made in China! Винаги ме е изумявало изключителното трудолюбие на китайския народ. Не мога да не се възхищавам от огромния напредък на страната, от изумителния икономически растеж, от съвременния ултрамодерен облик на китайските мегаполиси. Със затаен дъх съм гледала невероятната естетика на някои китайски филми (като например любимите ми „Герой" и „Проклятието на златното цвете"), с толкова зрелищни и съвършени в красотата, изяществото и майсторството си сцени, сякаш са дело на същества не от нашия материален свят. Не мога да не изпитвам искрен респект и пред умението да се обедини милиардно население в сложен, но добре работещ механизъм на държавна и чисто човешка общност.

Но това всички го виждат, това са думи, които всички могат да кажат. Моята малка нокторезачка от 30 години е моята лична връзка с огромната далечна страна Китай, тя е моето лично късче Китай. Останалото е мечта. Като в старата притча, с която започнах – мечта лично да видя целия „слон". Всъщност останалото е … надежда.

Албена Тодорова – Радионова

гр. Русе