В днешното предаване искам да споделя с вас историята на Лъчезара Николова, студентка трети курс в специалност китаистика на Софийския университет и преподавател по китайски език в 138. СУ „Проф. Васил Златарски". Чуйте сега какво ни разказа тя.

На фона на вселената и процесите, които се развиват в нея, за краткия човешки живот 10 години са огромен период от време. Те се равняват на 365 242 199 дни, или 876 581 277 часа, в които всеки от нас е изпитал невероятни емоции и създал прекрасни спомени.

Бих искала да разкажа за връзката между мен и Китай през тези 242 199 дни.

Точно преди 9 години участвах на Първия „Китайски езиков мост" за ученици. Именно той ми даде възможност да вникна още по-дълбоко в китайската култура и да искам и за в бъдеще да се занимавам с нея. Връщайки се назад, все повече спомени се избистрят в съзнанието ми – седмици учене, притеснение, репетиции. И ето: всички усилия са платени с цената на победата! Класирам се с още 2 съученици – Борислав Димитров и Сиана Димитрова. Придружава ни нашият учител – Яна Шишкова. Заминаваме за Китай. А там – бе друг свят. Можех да го видя, да го пипна, да говоря с хората от него, да се боря с по-силните от мен, за да докажа, че в България китаистиката се развива успешно, че има много млади хора, които искат да учат, да говорят и пишат на езика на Конфуций.

След 12-часовия полет, уморени и без капка сила, излизаме от летището – врата към новия свят. А пред нея ни очаква изненада – нашите китайски доброволци ни засипват с букети от цветя, прегръдки, отправят дружелюбни думи. Закарват ни в прекрасен хотел почти в центъра на Пекин, за да оставим багажите и да се освежим, след което започваме туристическа обиколка на града. Минаваме през сгради, които до този момент съм виждала само на снимка – Храмът на Небето, Тиен'анмън, Забранения дворец и други шедьоври на архитектурата. Следваха седмици обиколки из градове като Циндао, Уейфан, Дзинан, Цюфу, заедно с планините Лаошан и Тайшан, конференции на учителите, вечерни мероприятия, посещение на симфоничен оркестър с народни китайски инструменти, където чухме невероятно изпълнение на марш и валс от Щраус, гледахме фантастична китайска акробатика и слушахме Пекинска опера. Опитвахме различни странни храни, разхождахме се по Уанфудзин, пазаряхме се с китайските продавачи, прекарвахме незабравими моменти заедно. И така, дните бяха изпълнени с пътешествия, а нощите – с учене за състезанието – преговаряхме граматика, игрословие, есета, сценично представяне, песни, сценки, за да извоюваме за милата ни страна осмо място в света и първо място в Европа.

След завръщането си от Китай всичко ми се струваше като сън – отминал, но помнен завинаги. С течение на времето, мислите ми да посетя отново тази „неземна" страна ставаха все по-чести. Именно заради това през 2012г. се явих отново на Езиковия мост, този път като студентка в Софийския университет. Отново спечелих и отново посетих Китай. Запознах се с невероятни хора, с които поддържаме връзка и до днес, обиколих нови места, изпитах нови усещания.

Когато си мисля за Китай, изпитвам особено чувство на привличане, като онова, което изпитва Аладин преди да влезе в пещерата със съкровищата и да вземе вълшебната лампа.

Днес, може да се каже, че съкровищата в пещерата стават още повече и аз имам известен принос за това. През тези десет години в професионален план при мен се случиха интересни неща, които правят връзката ми с Китай още по-здрава. Записах да уча китаистика и вече съм трети курс. Същевременно преподавам любимия китайски език в софийското училище – 138. СУ „Проф. Васил Златарски". Когато гледам моите ученици, притесненията и надеждите им, си припомням целия път, който изминах през тези 10 години, за да стигна до тук, където съм сега.

Историята ми едва ли щеше да се развие толкова вълнуващо и приказно, ако Китай не бе отворил вратите си за мен, ако учителите не бяха разкрили и предали любовта си към езика и културата, ако не бях придобила увереност, че съм избрала път на чудесата, водещи към тази вълшебна азиатска страна. Вярвам, че бъдещето ще ми предложи още срещи с Китай и аз с удоволствие ще ги приема, защото когато има желание, винаги ще се намери и начин. Надявам се да мога да предам поне частица от обичта си на моите ученици и те да увеличат контактите между България и Китай. Ние имаме една българска поговорка: Планина с планина не се среща, човек с човека се среща. И макар страните ни да са много далеч една от друга, то хората могат да се сближават все повече помежду си.

Благодаря на Лъчезара за хубавото есе. Тя ще получи един от нашите подаръци.