Докосване до китайската мечта

Автор: Екатерина Павлова

От 8 до 15 ноември 2015 г. делегация от Съюза на българските журналисти посети Китай по покана на Общокитайската асоциация на журналистите. Домакините избраха за тема на общуването ни „Китайският народ. Китайската мечта.“ Още при посрещането ни Чън Тао, директор на Европейското направление в Департамент „Международни отношения“ на Асоциацията сподели, че целта на китайците днес е до 2021 година да постигнат своята мечта – да увеличат двойно брутния си вътрешен продукт и да създадат благоденствие в живота на всеки китаец. Възможно ли е това? Ето какво видяхме, докосвайки се до Китай и неговите хора.

Още по пътя от летището до хотела, намиращ се в центъра на Пекин, се усеща ритъмът на над 20-милионната китайска столица. Смайващи гледки на комплекси от небостъргачи се редуват една след друга. Движението в обедния час пик е интензивно. И не че няма задръствания, но то почти не спира, а някак методично и невидимо се регулира. По улиците и кафенетата не се виждат тълпи от хора, убиващи времето си просто ей-така. Имаш усещането, че всички китайци работят – там някъде, вътре из огромните сгради – тихо и усърдно. Не се забелязва стрес и бързане, а спокойствие и хармония. Сякаш жителите на града не са милиони. Тук-там из градинките и парковете се виждат групи хора, които танцуват под звуците на различни стилове музика. Но тя задължително е нежна и мелодична. Гледката може да се види по различни места и в различни часове на деня. Прословутите колелета ги има, но не са кой знае колко много. В потока от коли повече впечатляват малките триколки, които служат на дребните търговци за пренасяне на стока.

Велико обновление на нацията

Когато през март 2013 година Си Дзинпин, председател на Китайската народна република и генерален секретар на Китайската комунистическа партия, встъпва в длъжност, в първото си обръщение към китайския народ той използва няколко пъти израза „китайска мечта“. Свързва го с идеята за „велико обновление за китайската нация“. Набляга върху емоционалния момент, свързан с мечтите на хората - да се запази бързото икономическото развитие, но и да се постигне благоденствие за всеки китаец. Оттогава постигането на „китайската мечта“ се превръща в държавна политика, а подета от китайските медии, тя се превръща в цел за китайския народ. „Всеки има своя мечта“, казва Си Дзинпин. И призовава младите китайци да мечтаят, да работят усърдно за осъществяването на мечтите си и просперитета на нацията си.

Наближавайки центъра на Пекин, започват да се съзират и знаците, оставени от хилядолетната му история – пъстри врати, части от покриви на дворци, храмове, стени, малки улички с особена арт атмосфера... За селище на това място за пръв път се споменава в историческите хроники от XI век пр.н.е., когато династията Джоу побеждава династията Шан. Цялостното развитие на града оттогава до днес може да се проследи в...

Столичния музей

Той бе и първата забележителност, която посетихме в Пекин. В него може да се види какво ли не – древни папируси, уникални изделия от порцелан, изящни бижута от редки минерали... В различните сектори на музея чрез фигурални композиции са представени възстановки на живота от различни сфери и периоди от развитието на нацията. Тук има разказ за всичко – за малките очарователни улички – хутуните, за традиционните къщи „съхъюен“, за дворците, за войните и дори за водната система на Пекин!

В странното, с формата на наклонен цилиндър крило на няколко етажа са разположени временните изложби. Музеят е перфектно организиран и въпреки това човек трудно може да го разгледа в рамките на няколко часа. Но пък лесно може да се изгуби. В крайна сметка всеки посетител отнася нещо със себе си като незабравим спомен. Както и от другите музеи в Пекин. Трябва да напомним, че след Лондон, китайската столица е на второ място в света по брой на музеите – те са над 140. Град-мечта за туристите.

Както повечето от обществено значимите сгради в китайската столица, съвременната архитектура на музея звучи почти космически. Разбира се, в това отношение най-впечатляващо е прословутото „Птиче гнездо“ – националният стадион в Пекин, едно от чудесата на съвременната инженерна мисъл в света.

Да ти кажат с усмивка „Син Чин!“

Китайският народ е добронамерен, отворен към хората и света и много, много любезен. Това се усещаше навсякъде, където отивахме – без значение дали в Китайския народен университет, в редакцията на вестник в столицата или в провинцията, в клуб за възрастни хора, в ресторант или просто на улицата, навсякъде те даряват с усмивки. И навсякъде се чува: „Син Чин!“, което в превод значи: „Заповядайте, влезте!“. Хората ни се радваха, прегръщаха, искаха да се снимат с нас. И това не е защото им липсват чужденци. Естествено из Пекин щъкат милиони туристи от цял свят. А защото такава им е природата. И защото свързват българите с два факта – с това, че България е втората страна след Съветския съюз, признала Китайската народна република и с българската роза, без която, за прецизните и изящни в естетическо отношение китайки, парфюмерийната индустрия не би съществувала. „Обожавам мириса на розовото масло“, сподели и младата ни преводачка Чън Цяо, студентка по български език в Пекинския университет, или както всички я наричахме - Милена.

Китайският народен университет

Образованието и стремежът към него са на почит в Китай. Неслучайно страната е на първо място по брой на студентите в света - те са някъде около 27 милиона. Причините за това се крият не само в мечтите на младите хора и в древните философии на Изтока, а и в условията, които предлагат китайските университети. Само Факултетът по журналистика в Китайския народен университет – Жънмин, е по-голям от който и да е наш университет. Създаден през 1955 година, днес той празнува своя 60-годишен юбилей. През факултета са минали над 10 000 студенти, а из него водач ни бе проф. Дзун Син, директор на катедра „Международна журналистика и комуникационни мастер програми“. Тя с гордост ни показа кабинетите, радио кабината, тв студиото... А в залата, в която ни покани за среща със студентите, с изненада видяхме да ни посреща надписът „Добре дошли, български журналисти!“ И може би всеки от нас видя за пръв път името си, изписано на китайски, на табелките за местата на масата. Силен интерес към България показаха въпросите на студентите, но също и желание за обсъждане на това, как да се покаже положителният образ на Китай пред света. Очевидно смятат, че трябва да работят повече за това, страната им да бъде по-добре представена в световните медии.

Журналисти в действие

Надпис „Добре дошли!“ ни посрещна и на входа на редакцията на в. „Гуанмин дейли“. Директорът на Бюрото по международните работи – Сяо Лиенбин, първо ни разказа за историята на изданието чрез фотоизложба, разположена в обширното входно фоайе. После ни разведе из редакция, за каквато българските журналисти могат само да си мечтаят. Смайват най-вече внедрените в работата съвременни комуникационни технологии. Недалеч от сградата на в. „Гуанмин дейли“, почти на отсрещния тротоар, е разположена тази на Общокитайската асоциация на журналистите. Секретарят по международните отношения там – Джу Шоучън, ни прие сърдечно в елегантен салон, в който на видно място сред подаръците от различни страни, стоеше и този от Съюза на българските журналисти - дървена скулптурка на Дон Кихот. Тя бе подарена на Асоциацията неотдавна, при едно посещение на нейни представители в София. Разговорът се въртеше около медийната обстановка у нас и в Китай и доброто партньорство, което имат съюзите ни вече 28 години. Кулминацията на срещата бе моментът, в който г-н Джу Шоучън връчи на Снежана Тодорова, председател на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти, престижното отличие на Общокитайската асоциация на журналистите – сертификатът „Приятел на китайските журналисти“. От наша страна Джу Шоучън получи почетен плакет на СБЖ.

Космическата опера в Пекин

Още първият поглед към нея е шок. Съзираш - космическа чиния, полегнала кротко в центъра на изкуствено езеро. Две трети от повърхността на този шедьовър на футуризма, творение на френския архитект Пол Андрю, е от плочи от титан /22 000/, а останалата една трета - от стъкло. Нищо не нарушава перфектно гладката елипсовидна повърхност. За да стигнат до сърцето на операта, зрителите влизат през вход, разположен на брега на водния басейн, после минават през стъклен тунел под него, дълъг около 60 м. От двете страни по цялото му протежение може да се видят наредени различни произведения на изкуството, свързани с музиката, а на постери - и афишът на операта. Вижда се, че тук гостуват все световни величия - водещи оркестри, певци, балетисти. А вътре... Вътре, на площ от 149 500 кв. м, са изградени огромни зали за опера, концерт, театър... с общо 5 473 места. В една от тях успяхме да се насладим на прекрасните изпълнения на хора „Наследниците на дракона“ към Пекинската национална опера. И да се уверим, че ултрамодерните технологии са използвани не само в строителството на сградата, но и в оборудването за спектаклите. С една дума, видяхме опера – мечта. Която е и най-голямата инвестиция в културата на Китай за периода 2001 - 2005 г., възлизаща на 336 млн. долара. Националният театър в Пекин, както официално наричат сградата, е открит през 2007 г. Разположен е на запад от най-големия площад в света - Тянанмън, точно в противоположна посока на

Забранения град

Не може да посетиш Пекин и да не видиш две неща, за които всички сме чели и знаем - Забраненият град и Великата китайска стена /най-посещаваният туристически обект в света годишно от 9-10 милиона души/. Но те са тема за друг разказ. Тук ще споделим само, че още на входа на Забранения град ни се усмихна надпис на български език - за електронен гид. Естествено, веднага се възползвахме от него. На всяка точка, на която стъпиш по време на разходката си из този град, устройството се включваше автоматично и приятен и мелодичен женски глас ни разказваше най-важното за нея. Кратко и с мярка, точно колкото трябва на един турист. А останалото е въпрос на въображение и на усещане. Мисля обаче, че в съзнанието на всеки от нас в този момент изплува картина от шедьовъра на Бертолучи - „Последният император“. Филмът е сниман в Забранения град, но Пу И, последният император от династията Цин, свършва живота си на север, в гр. Чанчун, столицата на провинция Дзилин, който имахме късмета да посетим. Както и двореца му музей там. Трагичната съдба на императора-кукла се усеща във всичко в него - от строгата величественост на мебелировката до восъчните фигури, пресъздаващи скромността на житейското му поведение.

Чанчун означава „Дълга пролет“

И градът, сякаш за да докаже името си, вместо с бури и сняг, както всички очакваха, ни посрещна със слънце. Колегата там ни разказа, че жителите му са около 3 милиона. Че градът е млад, на 100-на години, тъй като е бил разрушен от японците. Започва да се съживява икономически с помощта на Съветския съюз.

Тук Мао Дзъдун е на особена почит. Неговите снимки са навсякъде – от фасадите на сградите до дисплеите на телефоните. Всъщност, ако попиташ китаец дали Мао Дзъдун не е направил големи грешки, той отговаря, че може и да има такива, но заслугите му са много повече и че за своето време е изпълнил своите задачи. В Чачун видяхме и историята на Китайската комунистическа партия, разказана в снимки по стените на ресторант, носещ актуалното име „Подмладяване на нацията“. Посетихме го с Ли Синлин, председател на Асоциацията на журналистите в Дзилин.

Провинция Дзилин, наброяваща около 29 милиона души, е много богата на: природни залежи, огромни икономически зони, високотехнологична промишленост, голяма селскостопанска продукция, перфектна инфраструктура. Тя е важен център на зимния туризъм в Китай. А столицата й наричат „китайския автомобилен град“ или люлка на автомобилостроенето. Посещението ни в компания FAW Volkswagen ни убеди, че това не е случайно. Само от високотехнологичната производствена линия в този завод на всеки 4 минути и половина излиза нов автомобил.

Провинция Дзилин се развива стремглаво. За миналата година номиналният й БВП възлиза на 1 300 милиарда юана /210 милиарда долара/.

Колегите ни от Дзилин

В Чанчун почти всички сгради са нови и внушителни, включително и тази на вестникарската група „Дзилин Дейли“. В нея са събрани редакциите на 11 вестника, 3 списания, един сайт и един телефонен вестник. Тук работят около 3 000 души, от които 700 са журналисти.

Вестник „Дзилин дейли“ е основният в групата и най-старият - тази година той прави 70 години. „Историята на провинцията е много дълга, на вестника – също. На 10 ноември 1935 година е излязъл нашият първи брой.“ – сподели главната му редакторка. Той е ръководен от ККП и правителството. „От една страна, ние сме като мост между правителството и народа. От друга, в съдържанието му публикуваме всички новини от Дзилин. Системата за работа ни е много добра. На 8 ноември имаше празник на журналистиката и много от нашите колеги получиха награди.“ Редакторката ни подари няколко броя на вестника, в които имаше новини от различни области на живота в провинцията. Един от тях беше посветен на „китайската мечта“. Когато колега я попита какво означава за нея това, тя отговори: „Подмладяване на китайската нация. Ако тя става по-млада и по-богата, и народът ще е по-богат и по-щастлив. Преди 30 години бяхме много бедни, сега светът призна нашия напредък.“ И тъй като разположението на Дзилин е стратегическо, провинцията граничи или пък е в близост с Русия, Монголия, Корея, Япония тук се усеща влиянието им. „Имаме тясно сътрудничество с тези страни. Всяка година правим търговски изложения, в които те участват. Имаме правителствени, културни и медийни комуникации.“

Радио-телевизионният център

Известно е, че една от на-високите сгради в света е телевизионната кула Гуанджоу в Китай – 610 метра. Но и тази в Чанчун не е мъничка и разбира се, най-прекрасните гледки към града се откриват от горните й етажи.

Този месец радиото на Дзилин отбелязва 70 години от създаването си. В момента то има 9 програми, 21 отдела и 470 служители. Бюджетът му за миналата година е бил 150 милиона юана. Програмите му покриват цялата провинция. Ето какво сподели неговият директор: „Като традиционна медия и ние сме застрашени от новите медии. Затова през 2008 година открихме сайт, в който имаме над 390 милиона посетители. Днес ние развиваме радиото чрез телефона и интернет. Имахме два трудни периода в своето съществуване. Първият бе, когато се появи рискът от телевизията, вторият – от интернет. Сега мислим много как да съчетаем новите и традиционните медии.“

А директорът на телевизията в Дзилин разказа, че тя е създадена през 1959 година, малко след Българската национална телевизия. И е една от първите в Китай. Има 10 канала за обществения, икономическия, културен живот... Слави се с документалните си филми, особено с тези, свързани със селското стопанство. „Ние имаме около 80 милиона зрители и сме някъде между 18-то и 20-то място по популярност сред телевизиите в Китай.“ Приходите на телевизията от реклама са сериозни. Тя се стреми към засилване на сътрудничеството с чуждестранни медии - от Нова Зеландия, Русия и др. Телевизионните им сериали се излъчват и в Южна Корея. Имат две станции в чужбина, едната от тях е в Америка. И дигитални канали, които се развиват добре.

Квартал Шиуей

Тук бе може би най-емоционалната ни среща в Китай. В програмата видяхме включено посещение на квартал Шиуей в Чанчун, но нямахме представа за какво става дума. Разположен в близост до езерото „Нанху“, в този квартал живеят предимно възрастни хора. Срещнахме се с част от тях в нещо като местен културен дом. И тук наистина се докоснахме до китайската душа.

Още с влизането видяхме мъже да играят пинг понг на закрито. А по-нататък, в ателиетата по интереси, всички ни очакваха с нетърпение и усмивки. В литературния клуб ни четоха поезия, в музикалната зала ни свириха популярна китайска музика, в салона за танци ни зарадваха в прекрасни фолклорни изпълнения. А от ателието по калиграфия едва се откъснахме. Там невероятни майстори в това изкуство нарисуваха или пък изписаха за всеки от нас по нещо. Рядък и незабравим момент. Тръгнахме си от квартал Шиуей убедени, че от отношението на една нация към възрастните хора се съди за нейната мъдрост.

Китай е толкова необятен, че нито може напълно да се анализира, нито може да напълно се опише, нито може напълно да се разбере. Човек просто може само да се докосне до него. А докосне ли се, сърцето му се изпълва с любов, душата – с хармония, а очите – с красота.