Дзян Мъннан и нейната мечта за висше образование

Градската шумотевица и хорската глъчка са познати неща за обикновените хора, но за Дзян Мъннан всички звуци са непознати и дори страшни. Защото не чува нищо до преди три години, когато ѝ е поставен кохлеарен имплант.

30-годишната Дзян Мъннан е родена в малкото планинско село Йонан. Родителите ѝ са учители в местно училище. Когато Дзян Мъннан била на половин година, заради грешна употреба на лекарства за пневмония, тя губи над 105 децибела от слуха в лявото си ухо, което е равно на звука от излитащ хеликоптер, докато слухът в дясното й ухо е напълно загубен и е клинично диагностицирана с изключително тежка невронна глухота. С помощта на родителите тя се научава постепенно да "слуша" и "говори" чрез разчитане по устни. Дзян полага всички усилия в ученето, а днес вече е приета да следва докторантура в университета Цинхуа.

Дзян Мъннан: „Никога не съм считала себе си за слаб човек заради това, че не мога да чувам. Вярвам, че не съм по-слаба от другите, а също така вярвам, че мога да се справя с всичко“.

Още от малка родителите й започват да я тренират пред огледалото, за да се научи да разчита по устни думите, да имитира произношението и да коригира грешките си отново и отново.

Дзян Мъннан: „Ако научех една дума, като я повтарям 10 000 пъти, родителите ми бяха много щастливи. Някои думи, които се изговарят по един и същи начин с устата, трябва да доближа ръката си до устата им, за да усетя въздушния поток. Необходима е практика и многократни опити, за да се сформира такава мускулна памет. Трудно е за обикновените хора да си представят как съм се научила да разчитам по устни чрез много повторения и упражнения без да имам слух“.

Дзян нито ден не е прекарала в специално училище, защото родителите й настояват да посещава нормално училище. Нито едно обаче не искало да я приеме, така че когато навършила училищна възраст, не й оставал друг вариант освен да изкара още една година в предучилищния клас. Когато пораснала, Дзян Мъннан постепенно разбрала, че е различна от останалите, но казва така: „Родителите ми са със силен характер, това също ми повлия и дори когато срещах трудности, те ме насочваха в правилната посока и така още от малка не изпитвам стрес“.

„Те ме утешаваха и ми казваха, че не мога да променя факта, че съм глуха. Вместо да се оплаквам, по-добре да положа усилия, за да преодолея това“.

И така, в класната стая Дзян Мъннан седяла на първия ред и „слушала“ учителя, чрез четене по устните и с невероятни усилия и памет работила усилено, за да се учи, а оценките й били сред най-добрите. И за да компенсира допълнителната година в предучилищния клас, тя сама усвоила цялото съдържание през лятната ваканция.

След като влязла в прогимназията, се появило по-голямо предизвикателство – английския език.

Формата на устните на при английския е трудна за различаване. Тя трябвало да полага много повече усилия от другите. Освен помощта от родителите, Дзян Мъннан учи и с учителя си по английски допълнително в свободното си време, главно, за да наблюдава езика на устните и да разпознава фонетичните символи. Можело да й отнеме цял ден, за да овладее няколко думи.

И така Дзян с упоритост стигнала до университета Дзилин, където завършила бакалавърска и магистърска степен. През 2018 г. е приета да следва докторантура във Факултета по биологични науки на университета Цинхуа, със специалност туморна имунология. За Дзян Мъннан това до известна степен е сбъдване на детската мечта. „Когато бях малка, чувствах, че да учиш медицина е нещо велико, да можеш да спасяваш човешки живот. Заради увреждането си, не мога да уча за лекар. Затова избрах фармацията. В бъдеще се надявам да намеря най-ценните открития в областта на биологичните науки и да дам принос за здравето на хората”.

Преди да се запише като докторант в университета Цинхуа, Дзян се е подложила на операция за поставяне на кохлеарен имплант в дясното ухо. И най накрая, за първи път в живота си, тя наистина чула околния свят.

„Един ден долових звуци, които никога досега не бях чувала. Чуруликане на птици, крякане на жаби или други наистина хубави звуци“.

„В началото можех да чуя само аплодисментите в ушите си, но с кохлеарния имплант чувам все повече и повече.” Тя за първи път чула гласовете на родителите си: „Гласът на татко е по-дебел, по-лесно го различавам." Тя също чула собствения си глас: „Някои хора ми казваха, че говоря като корейка, защото не е съвсем стандартно", но тя не се притеснява от това. Дзян Мъннан може също да чуе гласа на професора и на състудентите: „В лабораторията или конферентната зала понякога не разбирам някои технически термини и преподавателят и състудентите търпеливо ми ги обясняват".

След като чуе звуците, тя също трябва да премине езиково обучение, за да свърже звуците със значенията. Изглежда така сякаш се е върнала към дните, в които се е учила да говори, като докосва гърлото на родителите си, а те записвали гласа ѝ, за да може тя да се чуе.

Сега тя прави 1 до 2 часа езиково обучение всяка вечер.

Има обаче и нови трудности. За да установи връзката между звуците, чути чрез импланта, и думите, тя също трябва да продължи да тренира слушането. Освен това академичното натоварване в университета Цинхуа е доста високо и тя трябва да участва в много професионални дискусии всеки ден. Животът й изглежда е в „труден режим“, при който всяка стъпка е предизвикателство, което тя трябва да преодолее.

Най-щастливият момент за Дзян в университета Цинхуа е, че може да кара колело из кампуса. „Винаги съм искала да мога да карам колело до училище като малко дете и най-накрая това се случи тук. Това е нещото, кеото ме прави много щастлива.“

Още в през студентските години, когато Дзян Мъннан се прибирала в родния си град, тя винаги се включвала като доброволец в специалното училище, за да се грижи за децата с увреждания. Вземайки себе си като пример, тя насърчавала децата да бъдат упорити и да се интегрират в обществото, да бъдат позитивни в живота.

Преди да дойде в университета Цинхуа, Дзян Мъннан никога не считала себе си за човек с увреждания: „Дори и да не мога да чувам, трябва да бъда на една стартова линия с другите“.

Сега тя осъзнава, че в нашата страна има десетки милиони хора с увреждания: „Ако навсякъде е без бариери, хората с увреждания могат да живеят като обикновените хора и мисля, че това е по-добър свят“.

По време на обучението си в Цинхуа, Дзян Мъннан бе избрана за председател на Изследователската асоциация за развитие на достъпността на студентите в университета Цинхуа. Тя активно подготвя мероприятията на асоциацията, организира и участва във форуми без бариери и провежда мероприятия за безбариерни концепции...Чрез различни методи, Дзян Мъннан лично популяризира концепцията без бариери сред обществеността. „Ако мога да направя нещо, което ще направи живота ни по-лесен, тогава това има огромен смисъл“.

През март тази година Дзян Мъннан беше избрана за човек на годината в „Докосващ Китай за 2021 г.“ Нейната история за самоусъвършенстване трогна хиляди хора.