Афганистан 2001-2021: Разселените

Войната в Афганистан приключи по същия начин, както започна. Страната отново е на кръстопът след изтеглянето на американската армия от най-продължителната ѝ военна кампания в историята и връщането на талибаните във властта. Планинската страна в сърцето на Азия от векове е била бойно поле на глобални сили, но никога не е завладявана, заради което си е спечелила прозвището „гробище на империи“.

В сериите „През обектива: Афганистан 2011-2021“ се опитваме да погледнем отвъд белезите, оставени върху тази страна от войната, да покажем страха, гнева и жилавостта на афганистанския народ. Четвъртият епизод е посветен на трагедията на милионите бежанци, които от десетилетия живеят без никаква сигурност за утрешния си ден.

След началото на американското нахлуване през октомври 2001 г., около 1,5 милиона афганистанци избягаха от страната в рамките на няколко седмици, за да се спасят от въздушните бомбардировки и наземни битки. Само за два месеца талибаните бяха свалени от власт. Резолюция № 1378 на Съвета за сигурност, приета на 14 ноември, „потвърждава, че ООН трябва да играе централна роля в подкрепа на усилията на афганистанския народ за спешно създаване на такава нова и преходна администрация, която да доведе до формирането на ново правителство“. Виждайки надеждата за възстановяване на мира в родината си, афганистанските бежанци, приютени от съседни страни, главно Иран и Пакистан, започнаха да се завръщат.

Между 2002 и 2006 г. 4,8 милиона бивши бежанци, включително много от тях, избягали по време и след гражданската война през 90-те години, се завърнаха в Афганистан. Но това, което ги очакваше у дома, не беше мир и просперитет. Новото правителство, намиращо се под почти пълния контрол на САЩ, донесе нови беди на нацията. На власт при новия режим дойдоха военачалници, които някога се бунтуваха срещу талибаните. Те установиха контрола си над територии в провинциите и ги управляваха като свои собствени феоди. Всъщност тези антиталибански военачалници получаваха военна и финансова подкрепа от САЩ, а правителството в Кабул трябваше да се примири с тях и нямаше реална власт извън столицата.

Корупцията беше широко разпространена. Подкупи, непотизъм, купуването на позиции, налагането на лоялисти проникнаха във всяко кътче на обществото, а обикновените хора продължиха да страдат както преди, ако не и повече. След 2006 г. завръщането на бежанците се забави, тъй като талибанската съпротива започна с нова сила. Между 2009 и 2010 г. повече от 120 000 афганистанци се превърнаха в бездомници, заради въоръжени конфликти. В момента 11 милиона от 30-милионното население на страната е заплашено от глад поради продължителна суша и миграции.

Децата се оказаха най-голямата жертва. „Тежестта на трудностите да бъдеш бежанец се поема от децата“, казва за CGTN Хасан Нур, регионален директор в Азия в организацията „Спасете децата“ (Save the Children). Липсата на подходящи приюти, здравни центрове и училища направи децата уязвими за насилие. Около 2 милиона от тях са недохранени в момента и зависят от помощи, за да преживеят още един ден, 3,7 милиона не ходят на училище, а над 2 милиона са принудени да работят.

Бедността, гладът, природата и най-вече насилието направиха почти невъзможно обикновените хора да оцелеят, и много афганистанци отново бяха принудени да потърсят спасение извън страната. През 2011 г. повече от 15% от върналите се бежанци нямаха друг избор, освен да се изселят. От 2012 г. около 5 милиона души са избягали и не могат да се върнат по добовете си.

През 2015 г., когато броят на бежанците в Европа нарасна, афганистанците бяха втората най-многочислена група след сирийците, които потърсиха убежище на Стария континент. Това обаче застраши стабилността в приемащите страни, тъй като икономиките им пострадаха и те започнаха да предприемат строги действия за решаване на проблема.

Иран и Пакистан, две от държавите с най-голям брой афганистански бежанци, са обект на постоянен натиск в продължение на три десетилетия. И двете страни затегнаха правилата относно приемането на бежанци и след 2016 г. принудиха голям брой афганистанци да се върнат в страната си. През същата година само Пакистан върна над 1 милион бежанци, а през 2017 г. още 610 000. Европа също взе строги мерки, като отказа убежище на 400 000 афганистанци от 2015 г. и върна около 12 900 афганистанци през 2015 г. и 2016 г.

„Настоящата бежанска криза не се различава от 2015 г.“, казва Хасан Нур. „Всъщност Европа дори не ги признава за бежанци. Наричат ги икономически мигранти, което е срамно, защото това са хора, които бягат поради страх от преследване. Светът трябва да покаже отговорност и разбиране за проблемите, пред които са изправени тези хора и особено какво би могло да означава това за децата“, добавя той.

След смяната на властта в страната редица международни организации замразиха помощите за Афганистан. Международният валутен фонд декларира, че ще спре повече от 400 милиона долара спешни валутни резерви, предвидени за Афганистан. Страната обаче е силно зависима от международната помощ и неправителствени организации за базови услуги за живот. Проучване на Световната здравна организация през 2019 г. установи, че 80% от здравната система в страната се финансира от чуждестранни донори. По данни на Световната банка потоците от помощи съставляват 42,9% от БВП на Афганистан.

Ситуацията с COVID-19 добавя допълнителна несигурност относно бъдещето на хората. Афганистанското население е лошо ваксинирано и тестовете са практически недостатъчни. Летният скок преди месеци, заради варианта Делта, оказа голям натиск върху болниците в страната и претовари здравната ѝ система.

Към 2021 г. Афганистан е третият по големина източник на бежанци в света, чийто брой е достигнал 2,6 милиона, според Върховния комисариат на ООН за бежанците. Близо половината от тях са деца. Вътре в страната 4 милиона продължават да живеят във временни лагери и се борят за съществуването си всеки ден.

Десетилетните войни превърнаха миграцията в начин на живот за афганистанския народ. В бежански лагери в Пакистан хора, избягали по време на съветското нашествие, живеят там вече повече от 30 години. Децата, родени в лагери, вече имат свои деца, а болката им се предава на следващите поколения.