Симеон Миланов
В отношението си към Китайската народна република, Европейският съюз може да се оприличи на двуликия Янус от античната митология. От една страна, Китай е най-големият търговски, а на места и инвестиционен партньор на Китайската народна република. Достатъчно е само да споменем, че стокооборотът на Китай с Германия за 2023 е бил 253,3 милиарда евро, а с Франция, която Си Дзинпин ще посети сега, е 78,9 милиарда евро. Китай също така е от най-важните инвеститори, особено в инфраструктурата, в страни като Унгария, Гърция, Румъния, Словакия, Германия, Холандия и други. От друга страна обаче, на ниво Брюксел има определена хладна, почти войнствена реторика срещу Китай, която следва постулатите на американската външна политика.
Китайската концепция за глобална общност на споделената съдба, за многополюсен свят и взаимоизгодно сътрудничество, при което всички печелят, не се връзва с представите на някои европейски политици, чиновници и медии, които вярват в еднополюсния свят и хегемонията на Съединените щати. Нещо повече, не веднъж се е случвало европейски политици и говорители да се намесват, поне на ниво реторика, във вътрешните работи на Китай под предлог за човешките права, а всъщност, следвайки американските наративи, целящи отслабване на Пекин и китайската нация.
Вярно е, че Еманюел Макрон, който ще бъде най-важният събеседник на Си Дзинпин по време на европейското му турне, говори често за "стратегическа автономия" на Европа. Но именно действията на европейската бюрокрация, Европарламента и някои отделни държави, сами по себе си саботират стратегическата автономия, подчинявайки външната, а и вътрешна политика на блока, на американската геополитика. В ключови държави като Германия има политици, сред които външният министър Аналена Бербок, които искат "намаляване на риска", както го наричат американците, което ще рече отделяне от Китай и намаляване на нивото на партньорство, сътрудничество и търговия.
Същите политици, както помним, искаха и Германия и Европа да не са зависими от руския природен газ и ресурси, в резултат на което за известно време станаха зависими от американския втечнен газ, а днес въобще унищожават икономиката си. Френският президент, колкото и да са двусмислени някои от позициите и поведението му, не е сред тези, които искат отделяне от Китай или имат агресивна реторика към тази страна. Нещо повече, за разлика от САЩ и Великобритания, Франция рядко си позволява да коментира вътрешнокитайски въпроси като Тайван. Макрон също така отдавна заяви, че иска Европа да е "трети полюс" в новата световна архитектура, заедно със САЩ и Китай, а също така отхвърли екстериториалността на американския долар, поне на ниво реторика, ако не и на реални дела. Франция имаше и интерес да присъства на срещите на блока БРИКС, което също е показателно.
И в Париж, и в Будапеща, която Си Дзинпин ще посети също, осъзнават, че Китай не е риск за Европа, а напротив, че неговата цел, както е формулирана за "преследване на път на мирно развитие" и "взаимоизгодно сътрудничество", може да бъде ключова за постигането на истинска независимост и субектност на Европейския съюз. Освен това, в епоха, в която неолибералният политически, икономически и социо-културен модел се показа изхабен и дори вреден, Китай показва някои добри примери и практики, които могат със сигурност да бъдат взаимствани и обособени за Европа. В крайна сметка, днес бедността, безработицата и деиндустриализацията се засилват на Стария континент, докато китайците постигнаха "сяокан" - общество, в което абсолютната бедност е премахната. Днес Китай е създал една от най-големите средни класи в света, наброяваща над 400 милиона граждани и има гигантски пазар от 1,4 милиарда души. Китайската народна република представлява 30 проецта от световния икономически растеж и е, както е известно, основен доставчик на електромобили, както и оборудване за вятърна и слънчева енергия, за Европа. Както редица сериозни анализатори от Европа посочват, а очевидно се осъзнава и от лидери като Макрон и Орбан, истинският риск за Евросъюза е да се отдели от Китай, а не да бъде свързан с него. Още повече, че при елементарен геостратегически прочит и поглед към картата на света, става ясно, че Китай нито иска, нито може да се намесва във вътрешните дела на европейските страни.
Никога от своето създаване през 1949 година, Народната република не е изнасяла революция или идеологията си, не е сваляла чужди режими и не е правила интервенции за смяна на правителства. Нещо, което не може да се каже за Съединените щати, които от Американо-испанската война в края на 19 век, до наши дни, не са спряли да се намесват в чуждите дела, особено когато на власт е била Демократическата партия. Няма никакъв фундаментален конфликт на интереси между Китай и Европа. Само поле за сътрудничество и увеличаване на търговията и съответното благосъстояние на китайския народ и европейските народи.
Китай и Европа са двата крайъгълни камъка на световните логистични и търговски вериги, както и два фактора за международната стабилност, особено за по-бедните и развиващи се страни от Африка, Азия и Латинска Америка. Но отново, проблемът тук е липсата на истинска европейска стратегическа автономия и зависимостите на европейските политически елити. Бизнесът в Европа, действайки рационално и прагматично, се ориентира към Китай. И не е случайно, че индустриални гиганти като германския BASF, преместиха производство в Китай, когато Европа реши да се лиши от евтини и надеждни енергийни ресурси, както и да следва погрешен път към Зеления преход. Но редица политици са или идеологически обвързани със САЩ, или имат други зависимости. Този тип елити взеха погрешни решения като опита за разваляне на отношенията на Литва с Китай, или по-пресен пример, като желанието на някои фактори в Рим, да намалят обема на китайско-италианското сътрудничество.
Визитата на Си Дзинпин, която ще е фокусирана върху Франция, Унгария и Сърбия не е случайно подбрана така. Това са, ако не смятаме Русия и Беларус, трите най-адекватно настроени към Китай страни на европейския континент. Тук може би трябва да се добави и Гърция, която също дълго време развиваше изключетлно близко партньорство с Китай, което помогна на гърците да модернизират своята инфраструктура, да увеличат обема на пристигащи и заминаващи стоки по пристанищата си, както и да влеят свежи пари в икономиката си. Днес Унгария се е превърнала в бастион на прагматизма и защитата на националните интереси на европейския континент, отказвайки да се лиши от правото си на стратегически избори за партньорства, а именно с Китай и в по-малка степен с Русия. Унгарският премиер Виктор Орбан успешно разви нов политико-икономически и социален модел на нелиберална демокрация, който позволи на Будапеща да държи икономиката си стабилна и да развива пълноценни отношения с Изтока в лицето на Китай, без това по никакъв начин да компрометира нивото на европейска интеграция на Унгария, въпреки антиунгарската реторика на Брюксел.
От своя страна, Сърбия, както е известно, е близък и стратегически партньор на Китай на Балканите и вероятно и в бъдеще ще продължи да засилва значението си за Поднебесната, превръщайки се във важен геостратегически, транспортен и икономически хъб за китайските инвестиции, което може да доведе до това, че Белград ще изпревари нашата София в редица направления. Често давам този пример, а именно, че докато състоянието на БДЖ никак не е цветущо, Сърбия и Унгария, с китайска помощ, изграждат високоскоростна жп линия Белград - Будапеща, по която между двете столици ще се стига за не повече от два часа път.
Разбира се, най-важните срещи на Си Дзинпин ще са с Макрон, но и визитата му при Орбан е ключова, защото последният се превърна в знаме на онези кръгове и хора, които искат истинска европейска стратегическа автономия и място на Европа под слънцето като международен субект, а не като придатък. Но дали визитата на Си ще успее да затопли и развие европейско-китайските отношения? Вероятно по-скоро на този етап можем да говорим само за запазването и развиването на двустранните отношения респективно с Франция, Унгария и Сърбия. На общоевропейско ниво, неолибералните елити са все още доминиращи и техните зависимости от чужди фактори им пречат да прозрат нуждата от по-задълбочени отношения с Китай. Това обаче, може да се промени, особено на фона на икономико-социалната криза в Европа и успешният пример на политици като Виктор Орбан, които показват, че евроинтеграцията и членството в западните блокове не си противоречат с развиването на отношения с Изтока и Юга. Голямата опасност е Европа да не се подведе по външния влияния и да се опита да се "отделя" от Китай, както стана с Русия. Защото това окончателно ще я десубективизира и лиши от опции в международен план.