Разговор за КМГ с Председателя на българската национална асоциация «Един пояс, един път» проф. Захари Захариев по повод годишнината от най-новата инициативата на Си Дзинпин.
В. Точно преди година председателя Си Дзинпин представи Инициативата за глобална цивилизация, която е третата и най-новата след другите две – за глобално развитие и за глобална сигурност. Според Вас, какво ново внася тя към предишните две глобални инициативи в условията на съвременната геополитическа обстановка?
О. Инициативата за глобална цивилизация трябва да се разглежда като логичен завършек на идеите, залегнали в първите две инициативи - от 2021 и 2022 г.,за глобално развитие и за глобална сигурност. Връщайки се малко по-назад във времето, стигаме до един изключително важен и отправен момент в развитието на тези идеи на Си Дзинпин и на китайското ръководство, които бяха заложени в неговата реч пред участниците на форума в Давос преди около 10 години. Става дума за неговата мисъл, че „...това от което се нуждае светът днес на фона на сериозните цивилизационни промени, е една нова парадигма на развитието”. Според мен, точно в тази фраза се крие дълбоката същност на „триадата” от инициативи, връх на която е идеята за глобална цивилизация. Би трябвало да обърнем внимание и на обстоятелството, че Си Дзинпин и китайското ръководство схващат глобалната цивилизация преди всичко като изграждането на система за глобално управление, като преформатиране на съвременните международни отношения, но в контекста на отношенията между различните нации и различните етнокултурни общности.
Всичко това става на фона на обстоятелството, че на съвременния етап, най-вече на Запад, виждаме, че сегашните политики, лансирани от традиционните партии не произвеждат идеи, визии и стратегии, а като че ли за сметка на това започват да обслужват самите себе си. По този начин те като че ли се отдалечават от волята на хората, въпреки своята обществена легитимност. А за сметка на това процъфтяват всички негативи от едно все по-консумативно ориентиране, изградено върху култа на силата и пълзящото неравенство в обществото. Всичко това води до една спонтанна „експлозия” на натрупаното разочарование и до все по-остри социални турбуленции.
И едновременно с това познатите силови похвати в държавната политика, най-вече на западните страни, дават все по-малък ефект. Точно обратното – загърбвайки острите социални и икономически корени на тези изблици на натрупваща се разрушителна енергия на спонтанното отрицание, правителствата и традиционните партии сами тласкат нещата към възходящата спирала на повторяемостта. И картината, която се очертава в този преходен етап на развитието на цивилизацията е повече от мрачна! Изострящите се глобални проблеми като екологичния, изчерпващите се ресурси за изхранването на геометрично нарастващото население на планетата, все по-масовата миграция, както и нарастващата несигурност в международните отношения – всичко това, според мен, не вещае нищо друго освен катастрофа!
Освен това бяхме свидетели как пандемията от COVID – 19 повдигна още повече завесата към тези започнали отдавна кризисни процеси във всички сфери на обществените отношения. Тя показа ясно, че това от което се нуждае днес човечеството не е в познатите рамки на епизодичните мерки и традиционните похвати на правителствена политика от епохата на «зрелия капитализъм», и че е нужна сериозна реформа на начините, по които функционират обществените отношения.
Всичко това, в своята комплексност, обяснява защо светът днес, на фона на глобалните цивилизационни проблеми, които радикално променят условията, в които ние живеем и в които ще живеят следващите поколения, се нуждае именно от една нова парадигма на своето развитие.
И смятам, че точно в този контекст трите инициативи трябва да се разглеждат в тяхното «триединство» – за глобалното развитие, за глобалната сигурност и за глобалната цивилизация.
Бих искал да обърна внимание и на факта, че този въпрос е колкото подчинен на световното развитие, толкова носи и определен идеологически заряд. Имам предвид, че всичко това трябва да се разглежда и в контекста на усилията на китайското ръководство, именно да се утвърди един път на социалистическо развитие, който да отчита в Китай спецификата на китайската менталност, на китайските традиции, на китайската история, тоест да има подчертан етнокултурен национален облик, но и едновременно с това, да може да бъде възприет и като подходя за решаването на специфичните проблеми на другите цивилизационни кръгове в контекста на световното развитие.