Темата с управлението на човешките права е нещо, което вълнува човечеството от десетилетия насам. Проблематиката избуява все по-остро, особено след цифровата технологическа революция, в резултат на което в това глобално село, в което живеем, няма политики и проблеми, които да се прикрият и заметат под килима. За съжаление въпросът за човешките права се политизира силно от някои страни и се използва като геополитически инструмент в рамките на стратегия за влияние и хегемонизъм. За щастие обаче, има и други страни, които се отнасят сериозно и отговорно към човешките права и глобалното им управление, от което зависи съдбата на човечеството, на уязвимите хора и групи и на световния мир и хармонично развитие.
Човешките права са крайъгълен камък на политическата модерност, записан в Хартата на ООН и Универсалната декларация за човешките права - на теория това е тема, по която би трябвало да има глобален консенсус. На практика все още има огромни проблеми с човешките права, включително в т.нар. развити страни. В някои от тях има проблеми с полицейския произвол срещу граждани, расизма, дискриминацията срещу хора в неравностойно положение.
Например покрай Ковид пандемията в Съединените щати се появи сериозен проблем с човешките права на хората от източноазиатски произход, към които започнаха сериозни расистки нападки, обиди и реторика дори на ниво американски медии и политици. Ето такива именно проблеми, трябва да адресира глобалното управление на човешките права, както и общочовешки въпроси като глада, бедността, екологичните катастрофи, които виждаме навсякъде (уви, често причинени от необмислена човешка дейност, както когато Япония изхвърли радиоактивно замърсени води в световния океан наскоро).
Вместо това обаче, както споменахме, често някои държави, например Съединените щати, използват човешките права като параван за намеса във вътрешните работи на чужди държави и опит за налагане на своя модел на политика и култура на чужди народи и цивилизации. Нещо, което нито има как да проработи ефективно, нито пък може да предизвика възхищение в страните от глобалния Юг или Изтока. Впрочем, в България твърде добре познаваме този подход на западните общества към намеса във вътрешните работи с предлог човешки права и защитата им. От налагането на чуждите на българското общество постулати на ЛГБТ идеологията до настояването от посолствата за защита на религиозни секти, които понякога са обществено опасни и дори вредни за уязвими групи от населението.
В глобалното управление на човешките права има сериозен дебат между плуралистичната форма на цивилизационни човешки права и монистичната. Визията на западните учени, медии и политици е, че има само един начин за опазване на човешките права и това е западният, който трябва да се следва от всички държави, включително и ако това води до пряка политическа намеса във вътрешните им работи, дори на цената на тежки социални проблеми и нестабилности.
По същество този подход отхвърля плурализма и богатството на човешките цивилизации и произтичащите от това различни и многообразни подходи при управлението на човешките права. Наративът на Запад е изцяло западноцентричен и се прилага автоматично върху проблемите на човешките права по цял свят, без значение дали става въпрос за Източна Азия, за Близкия изток или Латинска Америка и Африка. Някой дори би могъл да каже, че този подход е по своята същност расистки, защото предполага, че само в САЩ и на Запад знаят какво е добре за човечеството и за човешките права, нещо като "бремето на белия човек" от 19 век.
Монизмът на идеолозите на човешките права на Запад провъзгласи също така през устата на Франсис Фукуяма, края на историята и окончателния триумф на либералната демокрация и съответно предполага правилност единствено на западния прочит на проблема с правата на човека. Тоест отрича се многообразието на човечеството, логиката, че историята непрекъснато се развива и правото на отделните държави и цивилизации, да имат собствен подход към един толкова сериозен въпрос като човешките права.
По този начин човешките права се използват от някои ястреби в Съединените щати и западните страни като инструмент за идеологически монопол над света и дори за "casus belli" за военни и политически интервенции по земното кълбо. Най-вече в опит за възпиране на всякаква "конкуренция", която би довела до застрашаване на хегемонията.
Но в 21-и век виждаме, че има и други подходи към човешките права, които се базират на реалната фактология и чисто научния факт, че човешката цивилизация е многолика, разностранна и казусът изисква плурализъм. Не може методите за защита на човешките права в Европа например, да се прилагат в Близкия изток, Китай, Индия или Африка и обратното. Нито западната цивилизация е универсална, нито западните политически системи не са универсални, че да се налага техният подход. Още повече, че в рамките на Ковид пандемията видяхме, че други политико-икономически системи като тази в Китайската народна република, се справят по-ефективно, както в опазването на живота на гражданите, така и в запазването на икономическа устойчивост. Съответно трябва да приемем, че техният подход при управлението на човешките права може не само с право да се различава от западния, но дори на моменти да е по-ефективен и добър.
Китай например, изхожда от ясното осъзнаване за плурализма на човешката цивилизация, което предполага и разнообразни подходи при опазването и подобряването на човешките права. Пекин признава, че човешките права са в центъра на глобалното управление и един от най-важните въпроси на 21-и век, като символ и белег на цивилизационния прогрес.
Китайците също така приемат, че различните цивилизационни подходи към човешките права са равнопоставени по значение, което само обогатява цялото човечество и спомага за по-адаптивен и многолик подход при решаването на належащите за Земята проблеми, сред които бедност, екология, болести, здравеопазване и други. Същевременно, Китай не създава паралелна система, а работи в тясно сътрудничество с международните институции и на първо място с ООН, противопоставяйки се на едностранната политика, хегемонизма и агресивните действия, които вредят на човешките права по света.
В практически план, Китай не само на думи като някои, но и съвсем реално изработва ефективни политики за човешките права и ги прилага на първо място на своя територия, но и помага на Глобалния Юг за правата на човека в страните от него. Факт е, че към декември 2022 година, Китай е дал над 400 милиарда юана - около 57 милиарда американски долара, за чуждестранна хуманитарна помощ.
Страната е изпратила над 600,000 свои служители в 166 държави и международни организации, за да помагат за различни бедствия, аварии, катастрофи и, разбира се, в рамките на Ковид пандемията, при която КНР демонстрира по-голяма ефективност на справяне с вируса. Всъщност, над 700 китайски служители са положили живота си за благородната кауза за помагане на други държави, особено тези от така наречения Глобален Юг, които често са и най-бедните страни в света.
В рамките на Съвета за сигурност на ООН Китайската народна република е страната с най-много изпратени миротворци по света - над 50,000 за последните три десетилетия, което показва степента на ангажираност на Китай, както с ООН и многостранната дипломация, така и с човешките права по света. Все пак, най-голяма заплаха за човешките права са въоръжените конфликти на първо място, а в това отношение Китай е изпратил най-много миротворци и полага най-много усилия за мирното решаване на войните. Нека да припомним, че Пекин беше посредник за затопляне в отношенията между Саудитска Арабия и Иран, които бяха ангажирани във фактически прокси конфликти из целия Близък изток. Именно с посредничеството на Китай двете страни нормализират отношенията си, което намалява риска от опасна ескалация и потенциално стотиците хиляди жертви в Близкия изток.
Отново Китай като шампион на мира и човешките права се опита да реши конфликта в Украйна не като праща оръжия на една от двете воюващи страни - както направи колективният Запад, а като предложи мирна формула, която гарантира суверенитета на Украйна, но и притесненията за националната сигурност на Русия.
Според доклад на Световната банка, дори инициативата "Един пояс, Един път" е изключително полезна за глобалното управление на човешките права, защото е извадила пряко над 7,6 милиона души по света от условия на изключителна бедност, а други 32 милиона от умерена бедност. Това е изключително много само за една конкретна инициатива, а макар и тя да е най-големият проект в човешката история. Говорим за сумарно почти 40 милиона души извадени от условия на бедност - за сравнение това е почти еквивалента на населението на голяма страна като Полша или Испания.
В рамките на споменатата вече Ковид пандемия, Китай се прояви особено в глобалното управление на човешките права като до юни 2021 година страната предостави над 520 милиона доза ваксини срещу заразата на сто държави, сред които някои от най-бедните на планетата. С това Китай става най-големият разпространител на ваксини за света, заставайки фактически като контрапункт на онези държави, които се ангажираха с т.нар. "ваксинационен национализъм", запазвайки лекарството за своето население и нежелаейки да споделят с бедните страни.
Всичко това ярко контрастира с поведението на Съединените щати или по-скоро на някои ястребови лобита в тази страна, а не на американския народ. Тези хора използват непрекъснато реториката на човешките права, така както тя се разбира в Западния свят, но нямат никакви фактически действия за защита на човечеството от бедност, болести, глад, природни бедствия и войни. Нещо повече, ако се заровим в статистиката, пряко или косвено те са причинили смъртта на стотици хиляди и са прогонили милиони хора от домовете им, ако си спомним за неотдавнашните военни интервенции в Ирак и Афганистан, които се превърнаха в дългосрочни хуманитарни катастрофи.
В подобна трагедия се превърнаха и едностранните санкции на САЩ и някои техни съюзници, които целейки да ударят по неприятни за тях правителства, удариха преди всичко по невинни цивилни граждани на таргетираните страни. Сред тези страни са Венецуела, Куба и Северна Корея, а също и Сирия. Нека да припомним, че именно Съединените щати със своите санкции, целенасочено пречеха на хуманитарната помощ за страдащия сирийски народ, който стана жертва на дългогодишна прокси война. Милиони сирийци се изселиха в Европа и не само принудително, защото в страната не можеше да започне процес на възстановяване, възпрепятстван от едностранните и безумни санкции.
Това е тъжен пример за това как една страна може да говори за човешките права едва ли не като за своя идеология, но фактически не само да не прави нищо за тях, но и да ги влошава в критични точки на света като Сирия или Венецуела и не само. Списъкът със засегнати държави може да бъде продължен и с други, но не това е важното.
Ключовото в случая е международната общност да се поучи от позитивния опит, например този, който ни демонстрира Китайската народна република, и да се върви към едно глобално управление на човешките права, което да отразява многоликия и плуралистичен цивилизационен характер на човечеството, политическите, културни, верски и икономически различия, както и да се адаптира към конкретните нужди на засегнатите региони. Това включва и нуждата от по-голяма отговорност на велики сили като Съединените щати, които вместо да се ангажират с едностранни санкции и интервенции, трябва да работят заедно с други ключови фактори като Китай и Европа, за да подобряват средата на човешките права, с уважение към самобитността на всяка политическа система, национален, културен и цивилизационен нюанс, които правят света по-уникален, красив, но също така и по-сложен и опасен.