Видно е на този етап на световната сцена, че и съперничеството между Китай и САЩ е налице, и Европа е в ситуация на пълна деградация относно мечтите си за геополитическа роля и независима от САЩ собствена политика. Лансираният преди 10 години стратегически проект „Един пояс, един път” на Пекин не бе само демонстрация за заемане на активно място на международната сцена и то по пътя на хармонизиране с другите страни по света, не бе само укрепване на търговско-икономическите връзки при взаимна изгода и взаимноизгодно сътрудничество с партньорските държави, но и начин за насърчаване на собствения растеж в повече области и то въз основа на съвместна работа за проспериращо бъдеще на света. Проектът намери поддръжници и подкрепа по цял свят, реализира инвестиционни процеси в множество страни из всички региони по т.н. „Път на коприната“, но е известно, че опитите на САЩ за намаляване на зависимостта си от Китай и да ограничи ролята на „Един пояс, един път” непрекъснато се увеличават. Тази година на срещата на Г-20 в Делхи, Индия, Байдън лансира идеята за изграждане на железопътен и транспортен коридор, свързващ Индия с Близкия изток, Персийския залив и Европа. През Израел, естествено. Като контрапункт на „Един пояс, един път” с цел запазване на влияние и отстояване на мощта на държава № 1. Отделно се лансират идеи, че Индия може да стане член на СС на ООН при съответни реформи на организацията, за да се постигне по-здраво приобщаване към англосаксонския свят. Или поне да е на ръка разстояние от страните, които са в основата на БРИКС и които привличат Глобалния Юг към идеите за равнопоставен свят със справедливи правила.
В американската политика широко се възприема тезата, че продължаването на икономическата борба с Китай е въпрос на национална сигурност и че Китай е единствената страна, която може да наруши глобалното лидерство на САЩ. Съществуването на мнения, че икономическото съперничество между Пекин и Вашингтон има отрицателни последици и за двете страни се посреща с разбиране и от Китай. Но при посещението на американската министърка на търговията, Джина Раймондо, в Пекин бе подаден сигнал, че „Китай ще се превърне в страна, в която няма да се инвестира”. Допълнено и с „искаме да се подобрят двустранните отношения и те не са насочени срещу Китай”. Просто са защитавали интересите на американските компании и ставало въпрос за „предотвратяване на подкопаването на американската сигурност”.
Според Китай целта е да се възпрепятства икономическото развитие на Китай. Затова и отказ от „Един пояс, един път” няма как да има. А улесняването на търговията между двете страни трудно би се осъществявало в унисон с опасения за националната сигурност. Но създаването на съвместен форум и канал за комуникации за намаляване на напрежението би осигурило онази стъпка, която ще гарантира защита на интересите и на двете страни в икономически план. Въпреки явните действия на Вашингтон да се възползва максимално и да има полза в период на икономически трудности на Китай. На Запад зачестяват информации за „забележим спад на износа на Китай. Старанието да се смекчат отношенията и включване на процес на диалог не означава, че САЩ се отказват от икономическата си война или съперничество с Китай. Отсъствието на Си Дзинпин от срещата на Г-20 в Делхи също бе китайски сигнал, че „на този етап няма какво повече да си говорят”.
Позициите са ясни. „Един пояс, един път” продължава развитието си, но как ще се реализират и с какви средства идеите за връзка на Индия с Европа през Близкия изток на този етап никак не е ясно. На Запад обещанията са повече от парите. А може би се разчита на парични средства от богатите петролни страни от Персийския залив?
На дневен ред, според западни медии, стои въпросът и за военното съперничество на Китай и САЩ. Спори се кой държи надмощие. Европа е наблюдател. Васалното й поведение през последните години не е преодоляно, въпреки намеренията за собствена система за сигурност и собствено укрепване на сигурността и военните сили. В същото време между Пекин и Вашингтон има срив в комуникациите по отношение на въпросите за военните дела.По-важното в случая е изпращането на военна помощ от САЩ за Тайван. Пекин е с отрицателно отношение към военната помощ и парични потоци към острова, който е територия на Китай.И докато във Вашингтон спорят дали американската армия би могла да бъде успешна в конфликт с Китай и стигат до извод, че „не сме достатъчно подготвени”, то Китай води политика във военното дело за „приближаване до военния паритет със САЩ”. Няма как да е иначе в тези сложни за света геополитически събития. Ястребите във Вашингтон настояват за пренасочване на военни ресурси за противодействие на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион. Но за сметка на военната помощ за Европа, „включително конфликта Украйна-Русия”.
Ето защо Европа т.е. ЕС няма как да остане безразличен при такива процеси в САЩ. А конфронтация с Пекин никак не отговаря на интересите на водещите страни в ЕС. Достатъчни са последиците от санкционните политики към Русия, загубата на руския пазар и енергийни доставки. Официалните, защото неофициално достъп до руска газ и нефт има. Финансовите интереси все пак остават водещи, въпреки че политическите действия на този етап изостават. Да се обслужват интересите на военно-промишлените комплекси, както е в САЩ, не винаги е в интерес на цялостната политика на съответната страна. Предстои и развитие на „Един пояс, един път” към региони, например Африка и Балканите, където интересът е неприкрит. Да се надяваме, че ЕС ще избистри политиките си в това отношение и ще защити своите икономически интереси по отношение на Китай. Включително и България. Ролята на медиите в това отношение не бива да се пренебрегва. Доказаха, че са играч в политиките. Този път нека да е в полза на националните интереси.