Таня Глухчева
На 13 и 14 септември в столичния хотел "Маринела" се проведе международната конференция "Европа - КНР. Диалог в името на прогреса. 10 години инициатива "Един пояс, един път".
Форумът беше открит от проф. Захари Захариев, председател на Национална асоциация "Един пояс, един път" и председател на Фондация "Славяни" и посланикът на КНР Н.Пр. господин Дун Сяодзюн. Последният заяви, че макар инициативата "Един пояс, един път" да произхожда от Китай, тя принадлежи на целия свят".
Редица български и чуждестранни политици, учени, интелектуалци, общественици и приятели на Китай уважиха събитието. Доклади изнесоха чл. кор. от БАН, проф. д.ф.н. Васил Проданов, проф. д-р Искра Баева, проф. д-р Боян Чуков и др. Изказвания имаха и членове на БСП, както и кандидатката за кмет на столицата - Ваня Григорова.
Присъстваха много хора както първия, така и втория ден. Но до колко от тях в действителност достигнаха важните послания? Вероятно ще е необходимо често да се правят подобни форуми, докато осъзнаем какви възможности имаме, а реално къде се намираме в момента.
Водеща тема на конференцията беше за мястото на страната ни в инициативата, предложена от президента Си Дзинпин преди десетилетие, както и за засилване на българо-китайските отношения във всички сфери, сред които икономическите, културните, образователните и др.
Китай е шести търговски партньор на България по стокообмен, но въпреки това инвестиции и туризъм няма. Оказва се, че за последните десет години в страната ни са влезли пари от китайски инвестиции, колкото е цената на апартамент в центъра на София. Ако преди пандемията са идвали хиляди туристи, то днес са едва стотици.
„България може да бъде солиден мост между Китай и ЕС“, „За да можем да имаме търговски отношения ние първо трябва да се познаваме, затова ще работим за развитие на българо-китайските отношения“, бяха сред най-запомнящите се призиви от подиума.
Подобни форуми могат да бъдат само от взаимна изгода, защото на тях обикновено присъстват ерудирани хора, понякога с различни възгледи, но споделянето на гледните им точки допринася за намирането на някакво решение.
Така например, всички се съгласиха, че макар разделянето на света на различни зони на влияние със сигурност не е най-добрият вариант за разделянето на природните богатства, но еднополюсният модел пък съвсем не е. И по принцип икономиката трябва да влияе на политиката, а в последно време сме свидетели точно на обратното – политиката влияе на икономиката, а това се оказва пагубно.
Така стигаме до въпроса – докъде трябва да стига политкоректността? И още по-важното – ползите или вредите са повече от нея?
Проблемът в България е, че управляващите и опозицията са прекалено зависими от мнението на Брюксел и Вашингтон, въпреки че и Брюксел и Вашингтон си гледат личния интерес. И следват принципа „Слушай ме какво говоря, не ме гледай какво правя!“ Родните политици решават да си затворят очите пред факта, че инициативата „Един пояс, един път“ е успяла да извади от бедността близо 40 милиона души от създаването си, преди десет години, досега.
Забравят, че Китай винаги е подкрепял равенството между различните страни, независимо дали са малки или големи, както и, че не одобрява принудителни покупки или продажби. Нещо, което в никакъв случай не би могло да се каже за Запада. „Трябва да сме уверени в бъдещето, да вървим ръка за ръка“, призовават китайските ни приятели. Но това дали е възможно? България би могла да бъде солиден мост между Пекин и Европейския съюз стига да иска. Лошото е, че управляващите сякаш ги е страх да заемат по-твърда позиция и дадат на страната ни мястото, което заслужава. Заради мисълта „Какво ще кажат в ЕС?“, дали ще одобрят подобен ход? А Китай е протегнал ръка. Всъщност и в исторически план Поднебесната империя винаги е била отворена към останалия свят. Резервите и преградите винаги са идвали от „другата страна“ – истина, която и най-големият евроатлантик не отрича. Дали обаче сме достатъчно осъзнати да поемем тази ръка? Китайците правят всичко възможно да ни покажат, че са добронамерени и сериозни... а ние? Ние какви сме?