Симеон Миланов
В началото на миналия век британският учен географ и политик, сър Халфорд Маккиндер, както е известно развива теорията си за геополитиката, според която морските сили винаги ще се противопоставят на сухопътните за контрол над Хартленда - ядрото на Евразийския свръхконтинент. Това впрочем, е стар принцип, по който е работела например, британската геополитика през 18 и 19 век, когато Лондон винаги е формирал коалиции с по-слаби европейски държави срещу по-силните.
Така Великобритания прави по време на Седемгодишната война, когато се съюзява с Прусия срещу Франция и Австрия. Или например по време на войната за Испанското наследство, когато, за да не допусне обединение на короните на Испания и Франция, се съюзява с Австрия. За съжаление, въпреки идеалистичната реторика на Съединените щати, днес жестоките принципи на геополитиката и теориите на Маккиндер продължават да властват във външната политика на т.нар. морски сили, тоест на Вашингтон и Лондон.
След разпадането на Съветския съюз и икономическото чудо на Китай, именно последният става основна мишена и притеснение на двете морски сили. И докато със стратегическия проект на века - "Един пояс, един път" Китай фактически обединява Евразия, сближавайки държавите от свръхконтинента на базата на търговия, общи интереси, взаимни ползи и културна интеракция (родена на базата именно на търговията и сътрудничеството), то Вашингтон прави всичко възможно, следвайки традиционната линия на геополитика, заложена още през 18 век и формулирана от Маккиндер, да разедини държавите от Европа и Азия, за да не допусне формирането на голям блок или дори само разбирателство, което да застраши хегемонията му.
Така например, като фактически отговор на китайския проект, който свърза почти всички държави и създаде инфраструктура за десетки милиарди, Съединените щати започнаха създаването на военни съюзи с антикитайска насоченост. Това са АУКУС, който включва Австралия, Великобритания и Съединените щати, както и QUAD - формат, който включва САЩ, Австралия, Индия и Япония.
От геополитическа гледна точка това е очевиден опит за така нареченото сдържане на Китай и по-точно за ограничаване на морската му търговия с Европа и Близкия изток. Според военни симулации на базирани във Вашингтон тинк-танкове, при 23 от 25 военноморски конфликта през историята, печели тази сила, която има повече кораби, а не тази, която има по-модерен флот. Такъв е примерът с Наполеоновите войни в тяхното военноморско измерение, когато по-многобройният Кралски военноморски флот побеждава по-модерния флот на Наполеон.
И именно такъв е залогът на САЩ при привличането на Австралия, Великобритания и Япония за така нареченото сдържане на Китай - че с техните флотски сили, ще могат да добият военноморско числено превъзходство над Китайската народоосвободителна армия, имайки предвид особено, че силите на Токио и Канбера са относително по-близо до бреговете на КНР, отколкото повечето американски сили, с изключение на тези, които са базирани в самата Япония. Същевременно, Вашингтон се надява, както е очевидно, че използвайки някои регионални спорове между Индия и Китай, ще може да насочи Ню Делхи срещу Пекин, хвърляйки двете големи азиатски държави в кървав сухопътен конфликт, раздвоявайки вниманието на Китайската народоосвободителна армия на два театъра на действие.
Залогът на ястребите във Вашингтон при подобен конфликт е, че това числено преимущество, което американските и съюзническите им сили ще имат, не само ще увреди способностите на китайските военноморски сили за противодействие, но и ще спомогне за прекъсването на морската търговия между Китай, Европа и Близкия изток.
Това е ключово, тъй като например, както се разбра търговията между Китайската народна република и Европейския съюз днес е с общ обем от 856 милиарда евро. Прерязването на този огромен търговски поток ще удари, както Китай, така и самата Европа, която САЩ, както се видя от украинската криза, разглеждат не като съюзник, а като потенциален икономически конкурент. Освен това, надеждата очевидно е, че военноморска доминация над китайските сили ще доведе до отрязване на доставките на петрол от Персийския залив до Китайската народна република.
В преследването на тези опасни стратегии и цели, Съединените щати се опитват да разединяват страните от Европа и Азия, да създават регионални конфликти, хаос и нестабилност. Тази политика на разделението не трябва да се допуска, а трябва да се контрира с рационалната логика на взаимните ползи и взаимоизгодното сътрудничество.
Така например, добре е да се подчертае, че една Индия, която влиза в стратегическите планове на Вашингтон, е член на формата БРИКС, заедно с Китайската народна република и Русия. Освен това, през 2022 година Индия и Китай са имали почти 136 милиарда долара търговски стокооборот. За развиващи се икономики като индийската това е твърде значителен обем, за да си позволи Ню Делхи да се отказва от него в полза на авантюристични планове, насърчавани от чужбина.
Над 144 милиарда долара е и стокооборотът между Китай и Япония. Двете страни са съседи от хилядолетия и въпреки историята на конфликти, особено Втората световна война и японската агресия, и Пекин, и Токио имат интерес от поддържането на мира в Източнокитайско море и засилването на търговията.
Близо 155 милиарда долара е търговията на Южна Корея с Китай, представлявайки повече от една пета от цялата търговия на Сеул. Тези цифри, както и колосалните 856 милиарда с Европейския съюз показват, че взаимосвързаността на отделните страни в Евразия все още е твърде голяма и би било истинска глобална катастрофа, ако ястребите във Вашингтон успеят да ги разделят и насъскат едни срещу други.
Покрай тази търговия и инициативата на века - "Един пояс, един път", държавите в цяла Евразия могат да модернизират и развият инфраструктурата си, да насърчат научната и развойна дейност, да осигурят буквално милиони работни места и за първи път в историята по ефективен и честен начин да сложат край на историческите и геополитически конфликти и противопоставяния. Особена роля при предотвратяването на разделението и конфронтацията могат да играят различните международни формати като БРИКС, която макар и все още да не е с ясни параметри и функции, предстои да се разшири.
Освен това, международните форуми, сътрудничеството между медии, научни и образователни институции допълнително засилват възпиращите конфликтите капацитети. Но най-важният способ за удържане на ястребовия натиск за геополитическа конфронтация е ресуверенизацията на всички страни в Евразия. Само при гарантирана международна субектност на държавите, малки и големи, може да има сигурност, че никой международен актьор няма да се впусне в авантюри, които са продиктувани от чужди интереси. В крайна сметка, рационален и субектен международен актьор надали ще се включи във военна и геополитическа авантюра, която носи само щети на страната му. А щетите при такава са сигурни. Само обемите на търговията между Китай и други важни фактори в Евразия като Европейския съюз, Япония и Индия доказват това.
Нещо повече, на лице е и перфектният пример до какво доведе в икономически и социален план скъсването между Европа и Русия. В резултат на отказа от руски енергийни ресурси и двустранната търговия и инвестиции, днес германската икономика е в рецесия. Сценарий на скъсване между Китай, Европа, Индия, Япония, Австралия, Южна Корея и редица други държави в Евразия и Азиатско-тихоокеанския регион, означава ни повече, ни по-малко глобална икономическа криза от мащабите на Голямата депресия от ХХ век, избухването на поредица от локални и дори по-мащабни конфликти, политически и социален хаос, както и хвърляне на света в състояние на крайна несигурност, предвид факта, че една част от замесените държави са ядрени сили. На мястото на заложените от САЩ геополитически капани, Китай и разумните международни актьори трябва да противопоставят ясни и приобщаващи механизми за международно сътрудничество, развитие и просперитет, които постепенно да помогнат на държавите да се субективизират и да си възвърнат суверенитета, там където е фактически загубен, а там където все още съществува, да бъде засилен. Именно логиката на взаимоизгодата и взаимната свързаност може да възпрепятства конфликтите, а тя е възможна само и единствено, когато всички изхождат от собствените си интереси, а не действат под диктовката на не-евразийски фактори, които се опитват да запазят имагинерната си глобална хегемония.
Впрочем, същата логика трябва да бъде схваната и в самия Вашингтон, който също има повече да загуби от конфронтацията, отколкото да спечели. Икономиките на САЩ и Китай са от десетилетия тясно свързани, а търговският им стокооборот е колосалните 690 милиарда долара. Неслучайно технологичните гиганти в самите Съединени щати показаха и казаха, че разделянето от Китай ще е фатално. Това беше изразено, когато администрацията на Байдън вкара закона за чиповете, срещу който имаше сериозна критика дори в самата Америка. Очевидно е, че пътят за запазването на глобалния мир и икономическото развитие трябва да се основава на ясни международни правила, зачитание на националния суверенитет и взаимоизгодно сътрудничество, а не на геополитически илюзии и политики на сдържане от Студената война.