Станислав Младенов
Аз съм Станислав Младенов и за мен е огромна чест да съм в студиото на Поглед.Инфо. Скъпи приятели днес ще помислим относно нещо много важно, а именно, изгрява ли на хоризонта една нова възможност за сътрудничеството от Европа до Далечния Изток? За да разберем същността на тази геополитическа картина е много важно да бъдем запознати със съвременните реалии на международната система. Надявам се, въпреки проблемите на българското образование в днешно време, хората разбират по някакъв начин, че за последните 100 години светът стана свидетел на няколко системи в международните отношения. Всеки път, когато се строеше нов световен ред излизаха нови възможности за взаимодействие между регионите. Така беше през 1945 г., когато окончателния етап на разделянето на света в Потсдам роди биполюсната система, в която се съревноваваха два лагера - капиталистическия и социалистическия. 90-те години дадоха началото на глобализма и еднополюсната система. Съветския съюз бе смазан, а останалите актьори от социалистическия лагер станаха жертва на експанзията на неолиберализма. За много хора това бе триумфът на Запада, някои от тях като Френсис Фукуяма решиха, че това е краят на човеческата история, обаче както на Изток в Третия Рим така и на Запад учени и политици като Хънтингтън, Примаков и Дугин видяха, че международната система, основана на един център няма бъдеще. Нещо повече – тези хора предрекоха, че именно разпадът на двуполюсната система ще доведе до неизбежното изграждане на многополюсния свят. Друга личност, който е един от най-видните представители на евразийското движение – Валерий Коровин, твърди, че еднополюсната система на международните отношения е просто малък отрязък от времето, което не носи значителен характер. Но каква е самата същност на моноцентризма? Намираме отговора в самото название – появяването на хегемон, който определя правилата на играта в международното пространство, даже до такава степен, че само той може да нарушава правилата или да прави удари под кръста. Останалата част от света е длъжна сляпо да следва идеите на центъра. Нещо, което виждаме на пример с американската организация Фридъм Хаус, която определя по някакъв начин индекса на демокрацията в различните страни. Интересно, че страни, които поставят морални ограничения като Унгария, се считат за полу-свободни, а някои други като представители от Балтийския регион, в които според някои политолози съществува политическа сегрегация имат статус на свободни държави. Ако вътрешната и външната политика се определят от правилата на един хегемон, какво можем тогава да кажем за възможностите, които са основани на националния интерес? Такива не съществуват, защото, колкото и да не се иска да се признае от представителите на двата различни лагера, по-точно глобалисти и анти-глобалисти, суверенитетът е ограничен като обективен резултат на глобализацията. Международните правила и организации имат повече влияние върху политиката на държавите, отколкото това, което би създал националния интерес. От утопична гледна точка това би трябвало да доведе до справедливост и равенство, практически това крие пренебрегване на възможностите и интереса на нациите. Тук не даваме субективна оценка дали е добро или лошо, защото постпозитивизмът и реализмът в международните отношения няма как да съществуват заедно. Идеята е да донесем колкото се може по-обективна картина. Много сложно да се опише характерът на съвременната международна система. За някои учени тя е все още с еднополюсен характер. За тях глобализацията продължава да се развива и времето на последния човек и края на историята наближава. Лично съм срещал мнения за биполярен свят, обаче без сериозни аргументи. Немалко мнения от Изток се появяват за конструирането на многополюсния свят. Според министъра на външните работи на Руската Федерация Сергей Лавров това е може би най-справедливата система в международните отношения. През 1997 година именно Русия и Китай подписват документ, по-известен като декларацията за справедливост, в която ясно се чете, че Москва и Пекин са готови да построят именно многополюсния свят. Забележете, това е по времето на Борис Елцин, но също така не бива да се забравя, че в руската политика фигурата на великия дипломат Евгений Примаков показва своето влияние. 21-ви век превърна идеите за този нов свят в действия – няма защо да повтаряме мюнхенската реч на руския президент Владимир Путин, а по-скоро би било правилно да обърнем внимание на събитията в Крим, Донбас и началото на ситуацията в Украйна след края на февруари миналата година. Русофили или русофоби трябва да приемат факта, че тези действия на Москва водят ако не до рушене на еднополюсния модел, то до неговата криза. Пекин също показаха отдавна, че националният интерес е преди всичко останало за тяхната външна и вътрешна политика. Турция безспорно стана един от международните актьори, които отстояват своите интереси на цели три континента - за това свидетелстват действията им в Магриб, Балканите, Кавказ и Централна Азия.
Обективно виждаме, че разпадът на глобализацията тече с пълна сила, но не до такава бърза и силна степен, че да доведе до огромни кризи. Понякога се създава впечатлението, че промените едва биват забелязани от обикновения човек. Въпреки това за много стана ясно, че транзитът към новият световен ред е реалност. Какво все пак може да ни предложи той?
Както стана ясно по-рано суверенитетът на държавите в многополюсния свят е един от най-важните фактори. Без него няма как да се достигнат възможностите в международното сътрудничество. Интересите на транс-националните компании, които нямат и характер на национална принадлежност, бъдат минимализирани или ще трябва да придобият национален характер. Еднозначно ще се появи възможност за преформатиране на много международни организации. Това даже не е някаква новина, тъй като го виждаме в исканията на много водещи партии и политици, в това число, които са част от властта отдавна. Визирам такива фигури като Марин Льо Пен, Виктор Орбан, политици от Алтернатива за Германия и т.н. Европейският съюз според тях на всяка цена трябва да съществува, обаче в съвсем различен формат и по-точно такъв, който ще даде по-голямо преимущество на суверенитета и ще бъде колкото се може по-далеч от федерализма. Европа на нациите, основаваща се на своите традиции има огромната възможност да направи региона ни още по-голям фактор в международната политика, защото именно суверенната политика и различните интереси на държавите членки се разпростират по различни краища на земята, но в същото време изгода могат да получат всички страни от обединението и в същото време с отсъствието на единен център, който да налага своята воля. Звучи утопически биха казали някои хора. Нека да погледнем какво ни казва политическата практика, взимайки за пример бивша соц страна от Източна Европа, а именно Унгария. Член на НАТО и Европейския съюз, но в същото време провеждайки многовекторна политика. По време на управлението на Орбан унгарско-китайските отношения получиха огромно развитие. Унгария има най-голямата китайска диаспора и единственото двуезично (унгарско и китайско) училище в региона. Установени са развити отношения между ФИДЕС и Комунистическата партия на Китай. В Будапеща се намират централата на Китайската банка и Институтът за Китай, Източна и Централна Европа, който бе открит през април 2018 г. в Унгарската академия на науките като представителство на Китайската академия на социалните науки. Закупуване на завода в Боршош беше най-голямата китайска инвестиция в Централна Европа. Не е случайно, че Унгария се разглежда като китайската врата към региона. И само тя има концепция и стратегия за отношенията с Китай, която е неразделна част от политиката на "отваряне към Изтока". Тук трябва да се спомене за активното участие на Унгария в проекта „Един пояс, един път“. Инициативата "Един пояс, един път" е концепция, предложена през 2013 г. от китайския президент Си Дзинпин, за стимулиране на международни многостранни търговски и инвестиционни проекти, включващи възможно най-много държави и използващи както китайски, така и чуждестранен капитал. Към инициативата вече са се присъединили повече от 140 държави и около 30 международни организации, което говори за неговата огромна перспектива в бъдеще, най-вече, защото на базата на такива проекти няма хегемон. Но нека да се върнем към Орбан като образец за новите възможности на международното сътрудничество от Европа до Тихоокеанския регион. Действията на Будапеща твърдо заявяват, че са против разпада на Европейския съюз, също така индикации за напускане на военния блок НАТО липсват и въпреки това са едни от най-ярките противници на санкциите против Русия. Елитът осъзнава, че интересите на Будапеща не съответстват на спуснатите от Брюксел самоубийствени икономически мерки против Москва. И все пак главните партньори на Орбан остават страните от така наречения западен свят. Да не забравяме и близостта на унгарския премиер с републиканците и най-вече с тръмпистите. Споменах по-рано за геополитическтаа значимост на Турция като регионален субект в международните отношения. Е, унгарският елит явно умее да работи с всеки. В организацията на тюркските държави Унгария е наблюдател, според премиерът на страната унгарският народ има тюркски корени, но същевременно използва и другите научни теории за уро-финското произхождение. Неслучайно единственото консулство на европейска държава в град Казан е на Унгария, чийто дипломати могат да бъдат срещани и на мероприятия в република Марий-Ел, чието население е с угро-фински корени.
В условията на безпрецедентен ръст на геополитическите рискове в света расте осъзнаването, че на мястото на старата архитектура на световния ред идва нова конфигурация на международните отношения и регионалните блокове. БРИКС има възможността да стане основа за нов световен ред. Блокът има потенциала да предложи на другите страни от световната икономика нови парадигми за развитие в глобален мащаб. Тези области в новата световна икономическа архитектура могат да включват рестартиране на глобализацията въз основа на нова платформа от страни и региони,
Форматите „Един пояс,един път“, БРИКС+, дават на страните различни възможности за взаимодействие с останалите страни от световната икономика.
Според Ярослав Лисоволик от гледна точка на практическата реализация един от най-достъпните формати за БРИКС+ е обединението на трите общоконтинентални регионални обединения, включващо Африканския съюз, СЕЛАК (обединението на латиноамериканските страни), а също ШОС/ШОС+ в Евразия. Вторият път в рамките на БРИКС + може да бъде платформата за взаимодействие на регионалните интеграционни блокове, в които участват страните от БРИКС. Този вид платформа може да включва приоритетни регионални интеграционни проекти на страните от БРИКС — или зоната за свободна търговия на Китай и АСЕАН.
Трансформациите в световната икономика обаче задължава разширяването на БРИКС или появата на нови международни икономически организации, които на първо място да уважават суверенитета на всяка държава и да се съобразява с цивилизационния ѝ характер. Китайското председателство на БРИКС и други мащабни проекти и инициативи през 2023 г.може да даде допълнителен тласък на процесите на изграждане на платформи за взаимодействие между регионалните групи на развиващите се страни, това пък от друга страна ще засили влиянието на Пекин в Евразийски план. Русия като друг основен актьор на трансформацията на световния ред съсредоточи своя поглед към Африка, възобнови своя евразийски геополитически път и по такъв начин пре-трансформира приоритетите си в икономическите си интереси.
Накрая можем да добавим, че с възможностите, които поднася новата международна система и главните и архитекти като Русия и Китай, а защо пък да не добавим и политическите действия на републиканците в САЩ, нашата страна има огромната възможност да използва своето ключово географско положение между Изтока и Запада. Ако се научим от политическите действия на унгарският елит имаме реална възможност да бъдем енергийно обезпечени, да привлечем изгодни инвестиции, които да развият страната в плановете на инфраструктурата и технологиите и най-вече да придобием нови пазари, което непременно ще увеличи производството ни в пъти повече. Многополюсният свят открива възможност за многовекторна политика, която не се ограничава в регион, блок или други обединения. Отпадането на централизацията в международен план би могла да даде възможност за развитие на много инициативи и проекти, които биха задоволили всички участници, защото на първо място ще бъде именно националния интерес на всяка държава.