Когато от Пекин не спират да повтарят, че „искаме диалог вместо конфронтация” и предупреждават, че „сега се възражда духа на Студената война”, това няма как да не отекне по цял свят. Защото незападният свят е петимен за уважение вместо „тормоз и хегемония”, както се изразява Ли Шанфу, министър на отбраната на Китай. На среща в Сингапур той е заявил, че „светът е достатъчно голям, за да растат Китай и САЩ заедно”. Един вид под слънцето има място за всички, макар и да не споменава другите големи на международната сцена. Шанфу просто с други думи подчертава заявеното от Си Дзинпин относно регулирането на международните отношения във връзка със събитията в Украйна и водените военни действия. Загрижеността за сигурността на собствената страна е обоснована със „сигурността на една страна не може да е за сметка на друга”, защото „регионалната сигурност не може да се осъществява с разрастване на военните блокове”. НАТО отново не се споменава, но се визира. Конфликтите и войните не са от полза за никой, което изисква да не се допусне кризите да се оставят без контрол, особено при възникване на опасения от разпалване на огън. А това налага сдържаност от всички страни. Това са онези прословути 12 точки на Китай, които гарантират спиране на военните действия в Украйна и които останаха „за размисъл” при останалите геополитически играчи.
За сметка на това 100-годишният Кисинджър при своето частно посещение в Пекин и особено ласкавото му посрещане от Си Дзинпин без грам притеснение призна, че „САЩ могат да изпаднат в изолация, ако се допусне фокусиране единствено върху собствените американски интереси”. Дали са го чули в Белия дом след изслушването му или ще си останат с обобщението, че „това е само частно посещение” е друга тема. „Частни посещения” от такъв род се казват „задкулисни игри” или просто опипване на почвата. Да имаш за враг Китай и обратното, САЩ, не е никак лесна работа. Съчетаването на тънка дипломация, заплахи, дори санкции или натиск за регулярни контакти на високо ниво са част от пейзажа за запазване на водещи позиции и първостепенна роля в геополитиката. Духът на Хелзинки от предишния век отдавна е само спомен за зрелите поколения с впечатляващи политически лидери.Което не пречи да се мисли в същата посока. От добре ориентирани и познаващи поуките от историята политици.
Възниква въпросът възможно ли е в днешните условия на сложни и конфронтационни отношения между големите световни играчи да се постигне сътрудничество с взаимни ползи вместо ескалация? Защото се отчита умора, колкото и да се затварят очите, от прокси-войни, горещи точки, военни действия, безконтролна пропаганда с омерзителни фейк-новини, докато умират хора, срива се социалното положение на граждани по цял свят, а икономиките на все повече държави изпадат в рецесия или просто кризи. Продоволствената криза и климатичните проблеми са друг въпрос. Всъщност по-скоро се наблюдава такова бясно прегрупиране на силите, създаване на формати като нови геополитически проекти по региони, което не само привлича вниманието на външни фактори като Китай, Русия, САЩ, ЕС, дори Иран и Турция, че без съмнение това се възприема като подход за привличане на партньори, съюзници или просто благоразположени страни с потенциал за стабилни търговско-икономически отношения. Инициативата на Китай, например, „Един пояс, един път”, улесни разширяването на икономическото му присъствие в Централна Азия със значителни инвестиции и инфраструктурни проекти, енергийни ресурси и търговски коридори. Затова бе и първата среща на върха „Китай-Централна Азия”, организирана в Сиан през м.май, където лидерите на страните от Централна Азия се срещнаха със Си Дзинпин. Потвърди се китайското финансово присъствие в региона и зависимостта на централноазиатските републики от икономическата подкрепа на Пекин.
Но после бе вторият икономически форум ЕС-Централна Азия, организиран в Алмати, който подчерта опита на Брюксел да се позиционира като алтернативен партньор, особено привлекателен за централно-азиатските държави. Те безспорно търсят диверсификация след началото на конфликта в Украйна и западните санкции към Москва. Явно ЕС и Китай се явяват конкуренти за влияние в Централна Азия, особено в областта на търговията, енергийните ресурси, развитието на инфраструктурата и политическите съюзи. Трудно е да се нарече мирно съвместно съществуване, но поне искри не се наблюдават на този етап. В същото време Москва чрез Евразийския икономически съюз и Организацията на Договора за колективна сигурност поддържа привилегированите си отношения с централно- азиатските републики. За руснаците това си е „близка чужбина”. Русия организира и своя среща на върха „Централна Азия- Русия” и то още през октомври 2022г. Участниците се договориха да задълбочат икономическите си контакти и определиха сътрудничеството помежду си върху взаимноизгодна основа. Основополагащо. Така Русия гарантира лидерството си в Централна Азия и е убедена, че това може да бъде лост в конфронтацията със Запада.
С него на този етап сътрудничество на същата основа трудно може да се предвиди. Не бива да се пренебрегва в това отношение влиянието на организация като ШОС. Изключителното значение на региона с огромния му икономически и ресурсен потенциал се явява арена на конкуренция, включително и от страна на Турция. По обясними причини и амбиции. По-същественото е, че конфликтът в Украйна, който е в основата на сблъсъка Европа-Русия и конфронтацията между Китай и САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион няма как да не окажат влияние върху Централна Азия. Това подтиква Пекин и Москва да си сътрудничат срещу западната намеса в района. Сигурно ще е пречка за стратегиите на ЕС, САЩ или Турция в Централна Азия. Част от „голямата игра”, която е започнала още от ХІХ век като противопоставяне между Руската и Британска империи. После е противопоставянето между СССР и САЩ по време на Студената война, а днес на терена са Русия, Китай и САЩ. От Вашингтон явно са верни на стратегиите на Бжежински с неговото „САЩ трябва да избегнат възхода на регионална сила като СССР в миналото /и Китай в наши дни/, която би могла да контролира цяла Централна Азия и така да застраши интересите и първенството на САЩ на международната арена”. На тази основа да се говори за сътрудничество е малко вероятно. По-скоро за мирно съвместно съществуване, както се изразяват и в Пекин през последните години..
Може би странно на пръв поглед, но на 18-19 юли и Саудитска Арабия е домакин на среща „Централна Азия- Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив”. Всъщност като най-голяма и една от най-влиятелните държави в региона на Персийския залив и значим фактор в ислямския свят, Саудитска Арабия акцентира върху значението на религиозния фактор като обединяващ елемент при установяване на политически, икономически и други връзки между страните. Тук конкурент се явява Турция, която използва Организацията на тюркските държави и културните връзки с Астана, Ташкент, Бишкек и Ашхабад, за да насърчи пантюркизма и да създаде алтернативен блок в Евразия.Основна цел на външната политика на Анкара.
Определено блоковото групиране трудно ще съдейства за сътрудничество по начина, който предлага Китай, например. Но не е невъзможно. Защото ситуацията е толкова напрегната по света, а почти всички са в кризи или им предстоят. Това изисква друг подход. Видно е, че даже Иран се позиционира като играч в региона, защото санкциите на Запада и икономическото състояние налагат насочване на вниманието на изток, ангажиране с динамиката на Централна Азия и оставяйки Азиатско-тихоокеанския регион на конфронтацията на САЩ и Китай. Близкият изток е друга тема.
Остава да се спомене и срещата ЕС-Латинска Америка, както и Русия-Африка преди дни. В Санкт Петербург мотото е „За мир, сигурност и развитие”. Путин и страните от Африка са се разбрали за резолюция, в която пише, че са против едностранни санкции, включително вторични, против замразяването на държавни златни и валутни резерви, че са обезпокоени от продоволствена криза, че ще се ангажират в борба срещу тероризма, радикализирането на идеи и са срещу надпреварата във въоръжаването т.е. все условия, които държавите от незападния свят не приемат като нормални за мирно сътрудничество и сигурност. Отделно са информациите, че почти всички африкански държави са били подложени на безпрецедентен натиск от страна на САЩ да не участват в срещата на върха в Русия. Сега пък пишат, че много малко са били присъстващите държави и че силно са критикували Москва. Заради Украйна. Важното е, че има резолюция и е постигнато споразумение и обещания за продоволствена помощ, даже безвъзмездна от страна на Русия. Дали им е достатъчно? Отговорът не се нуждае от коментар. Вниманието би трябвало да се насочи и към непоклатимата позиция на страните от Латинска Америка, които на срещата с ЕС не са допуснали в декларация да се отбелязва Украйна и исканата подкрепа за Киев. Зеленски не е бил представен на тази среща. Останали са само предложения за мир, сигурност и стабилност. Без осъждане на Русия. И обещания от страна на ЕС за съществени инвестиции в региона.Бразилия е стожер за Латинска Америка и подкрепата за балансирана политика при спазване на неутралитет на този етап е достатъчно за Москва. А руско зърно така или иначе се доставя на Аржентина, например, защото е стар клиент.
На този фон Вашингтон явно предпочита да насочи вниманието си към Азиатско-тихоокеанския регион и го определя за водещ в стратегиите си за световно господство. В дъното на тази политика е Китай – съперник, който заплашва хегемонията на САЩ. Тази война ще се води на живот и смърт. Ангажирани са съюзниците от региона. Те участват на срещите на върха на НАТО като тази във Вилнюс. В същото време Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия така добре се превъоръжават, че Пекин няма как да остане безразличен. Тайван е само част от проблема. Обстановката е напрегната, но и Вашингтон, и Пекин говорят за диалог. Даже увеличават търговско-икономическото си сътрудничество. Така, както САЩ продължават да внасят руска ядрена енергия, независимо от наложени санкции. Даже и нефт. Докато в Турция пишат, че се „спуска нова Желязна завеса” между Европа и Русия. Ако САЩ търсят сдържане на Китай в Азия, то от Пекин идват призиви „да не се търси разширяване на НАТО и да се намери място за конструктивна роля в осигуряването на мир и стабилност по света” САЩ от една страна правят предложения за диалог, а от друта тонът се втвърдява и заплахите се поддържат. Познатият „двоен подход на Белия дом”. Недоверието е налице, което не пречи да се търси начин Байдън да се срещне със Си Дзинпин, а поредица от висши служители в Белия дом се изредиха в Пекин. Сигналите на Си Дзинпин са ясни. Срещна се с Блинкен и Кисинджър, а Джон Кери и финансовата министърка остави на Ли Шанфу. Той пък отказа среща с Остин, военният министър на САЩ. Китай е наясно, че САЩ обединяват съюзници срещу Пекин. Смятат НАТО само като инструмент за прокарване на тази политика. Изход чрез война не е приемлив. Остава пътят на дипломацията. Дали като Ялта, но с участие на Китай или с приемливи компромиси за всички страни, предстои да се наблюдава. Иначе срутването от ръба е гарантирано.