Д-р Владимир Трифонов
Колосалният подем на икономиката на Китай, който се превърна във втора икономическа сила на планетата, несъмнено е едно от най-значителните събития в изминалия половин век. Това оказва огромно влияние върху глобалните процеси, на геополитическия баланс и на формирането на бъдещия световен ред. Реформите, довели до изключителните постижения на страната, основателно са обект на задълбочено изучаване, тъй като успешният китайския опит може да бъде използван и от други държави.
Модернизацията на едно традиционно общество е изключително сложен процес. Тя обхващаща почти всички аспекти на обществения живот – от материално-техническа до семейно-битовата, понятийната и нравствената. Макар и да води до необходимите за развитието преобразувания, модернизацията неизбежно нанася и някои удари по сформиралите се в продължение на векове политически и социални структури. Затова и историята на човечеството познава немалко примери на упорита съпротива срещу нея. Дали ще е успешна модернизацията, до голяма степен зависи и от това доколко хармонично ще се съчетаят необходимите преобразувания с цивилизационната специфика на обществото, преди всичко на функционирането на характерните му институционални и духовни структури.
Мащабните преобразуванията в Китай започват още в средата на XIX век, когато започва началото на модернизацията на страната. Първоначално като нейна основна цел е защитата на държавата от Запада и преди всичко от Британската империя, която, разпалвайки две опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860 г.), принуди Китай да разреши търговията на опиум на нейните територии, както и да отвори пазарите си за стоките на западните държави.
Това е една от най-важните причини за началото на реформите на династията Цин, след които Китай постепенно започва да развива своето промишлено производство. Нов етап в модернизацията започва след падането на императорската власт и превръщането на Китай в република. От 1912 до 1937 г. той започва да се развива по капиталистически път. Този процес е спрян от японската агресия, поставила на практика началото на Втората световна война. Изпитанията за Китай продължават и след нейния край, когато той е разтърсван от гражданска война, довела до победата на Комунистическата партия, водена от Мао Дзъдун, над Гоминдан на Чан Кайшъ и създаването на КНР на 1 октомври 1949 г.
Под ръководството на Маудо Дзедун, от 1949 до 1976 г. Китай полага огромни усилия за ускорена модернизация. Регистрирани са редица постижения, но са налице и някои икономически проблеми. Нов тласък в на развитието на страната се осъществява под влияние на идеите Дън Сяопин. Началото на големите реформи в КНР се свързват с III пленум на ЦК На ККП след XI Конгрес, проведен в края на 1978 г. Именно тогава се формира новата концепция за развитие, наречена „социализъм с китайска специфика“. Именно тогава в КНР широка популярност получава понятието „сяокан“ (сяокан шъхуeй) или както е популярно на Запад – „общество с масов среден стандарт на живот“.[1]
За ККП построяването на социализъм с китайска специфика е свързано с изпълнението на три исторически задачи: „осъществяване на модернизация, обединението на територията на родината и защита на мира в целия свят, при стимулиране на съвместното развитие“.[2]
За успешното справяне с предизвикателствата, възникващи в хода на модернизацията, ръководството на Китай изкусно използва сформирали се в продължение на хилядолетия ценности на китайската цивилизация. Това се обяснява с помощта на един от най-популярните афоризми в днешен Китай: „древността на служба на съвременността“.
Поглед назад към миналото, показва, че нормите на политическата култура на Китай предвиждат обръщането към тези ценности в повратни моменти от историята. „Нищо в човешките общества не изниква изневиделица. Всички предпоставки за завършване на процеса, който можем основателно да наречем навлизане на Китай в модерната епоха, съпоставима с нашия (тоест, европейският, бел. авт.) Ренесанс, са съществували отпреди големите промени, превърнали Китай от XI-XIII век в един нов свят“,[3] пише френският академик и голям познавач на Китай Жак Жерне. Според него „онова, което наричаме „съвременен Китай, представлява на практика последния етап от една много дълга историческа еволюция“.[4] Той обръща внимание, че „китайската цивилизация притежава две особености, които я правят уникална: тя е единствената, оставила толкова внушително количество свидетелства от последователните етапи от своята еволюция, главно под формата на текстове, но и на надписи и архeологически останки, и само тя се е развивала толкова дълго, във всички области, независимо от нашия Запад“.[5] На силната взаимовръзка между различните етапи от развитието на Китай акцентират и американските изследователи на Китай Джон и Дорис Нейсбит, които правят следната любопитна бележка: „в Западния свят за всяка епоха е характерно да има собствен стил в изкуството, а китайското изкуство запазва удивителна приемственост“.[6]
Знаменитият френски историк Фернан Бродел отбеляза, че "китайският капитализъм винаги се е развивал зад пределите на империята; „няма класа от търговци, обладани от неспирна жажда за печалби, които мразени или не, на Запад са били маята на прогреса“. За разлика от западните, китайските търговци проявяват „вкус и страст към образоваността....Това ни позволява да кажем, че само наполовина са притежавали капиталистически манталитет по западен модел“.[7]
При осмисляне извървяния път от Китай може да се забележи, че от средата на XIX век страната се развива под влиянието на технологичния прогрес на Запада, а след създаването на КНР (01.10.1949 г.) – под силното влияние на социалистическите идеи. Но Китай не ги възприема догматично и безкритично, а ги пречупва през призмата на собствените си традиции и историческия опит. Затова не е случайно, че в редица документи, от пленуми и конгреси на ККП от началото на настоящия век, може да се проследи идеята за съчетаване на съвременната култура с най-добрите постижения на китайската традиционна култура.
Днес ръководство на КНР творчески прилага опита от миналото, за да решава сложните проблеми на модернизацията и това изиграва своята важна роля за нейното успешно развитие. Ключов момент в неговата концепция за модернизация е, че то не копира механично чуждия опит, приема, че не съществува универсален модел за модернизация, а свързва нейното развитие с националите традиции и характерни особености. Опората на духовните ценности на китайската цивилизация дава възможност за провеждане на гъвкав курс на реформи, ориентиран към поддържане на социална и политическа стабилност, както и към по-добро разбиране на смисъла на преобразуванията от широките слоеве на населението.
Във вътрешен план социализма с китайска специфика означава укрепване на културната идентичност, ускоряване на политика на реформи в националната почва и във външната политика – концепция за мирното развитие. Това е част от политиката на откритост, на курс към хармонизация на международните отношения и стремеж към всеобща хармония в света като цяло.
Задълбоченото изучаване и осмислянето на теоретичното наследство на класиците на марксизма играе важна роля за успехите на Китайската народна република. „Марксизмът е основната ръководна идеология, стояща в основата на нашата партия и държава и осигуряваща тяхното процъфтяване и могъщество. Практиката ни показва, че причините за успеха на ККП и преимуществото на социализма с китайска специфика в крайна сметка се състоят в плодотворността на марксизма плодотворността на китаизирания и осъвременен марксизъм. Привързаността ни към марксизма като към ръководна научна теория е основната гаранция на нашата партия за укрепване на вярата и убежденията и за владеенето на историческата перспектива“,[8] подчертава председателя Си Дзинпин в своя доклад за XX конгрес на ККП, състоял се на 16 октомври 2022 г., озаглавен „Носейки високо великото знаме на социализма с китайска специфика, борейки се сплотено за всестранно строителство на модернизирана социалистическа държава“.[9]
Важен елемент в китайската концепция е и стремежът към търсене на баланс между дух и материя - „китайската модернизация изисква съгласуване развитие на материалната и духовна култура. Човек без духовна основа не е устойчив, държава без духовна основа не може да бъде силна. Определянето на целите се базират на мощни материална основа и на могъща духовна движеща сила. Правилното определяне на отношенията между материалната и духовната култура през призмата на диалектичността, всестранността и балансираността стана важен ефективен метод на ККП в противодействието на възникващите нови големи изпитания в процеса на модернизация“[10], отбелязва Си Дзинпин.
Друг важен фактор за успешната китайска модернизация, който не бива да се игнорира е това, че традиционната култура, формирана и натрупвана в продължение на хилядолетия, е ядро на китайската идентичност. Не е случайно, че Си Дзинпин разглежда и този аспект: „За всестранно строителство на модернизирана социалистическа държава е необходимо неотклонно да се върви по пътя на развитието на социалистическа култура с китайска специфика, да се укрепва увереността в собствената култура“.[11]
Трябва да се отчита, че чувството за принадлежност към великата и древна китайска цивилизация е условие за самоуважение и на идентичността на китайците. Както отбелязва авторитетен китаист в началото на XXI век „високата степен на адаптивност на китайската култура в отношенията с другите култури, способността ѝ за самостоятелно обновяване, до голяма степен са свързани с това, че от времето на Конфуций в Китай умението на човека да се обучава и самоусъвършенства се разглежда като главен критерий за цивилизованост и на нравствена самооценка“. [12]
Може да се обобщи, че именно верността към базовите цивилизационни основи на обществото позволява да се запази неговата идентичност, облекчава трудностите с адаптацията към сериозните изменения, които настъпват в хода на времето, а използвания исторически опит улеснява властта в провеждането на модернизацията.
Един от най-важните изводи, който може да се направи, при изучаването на модернизация от китайски тип е, че китайското ръководство се стреми да построи свои собствени модели за развитие, които се изграждат на базата на задълбочено изучаване на традициите и на трупания от предишните поколения опит. Много важен и характерен елемент в китайската концепция е и търсенето на баланс между материалното и духовното. Както сочат официалните документи на ККП, модернизацията на Китай продължава и днес. Тя успешно е направлявана от съвременното ръководство на страната.
Модернизацията в китайски стил има огромно значение както за Китай, така и за целия свят. Полезни поуки от нея може да извлече и България, която както показва историческия опит, често залита по чужди концепции модели и без особен успех се опитва да ги възпроизвежда механично, вместо да развие свои собствени.
Успешният пример за модернизация на КНР вече доведе до сериозни трансформации в глобалната икономика. Китай не само е „фабрика на света“, както започнаха да го наричат още преди три десетилетия, но е и изключително важен пазар и потребител. Динамичното развитие на Китай и идеята на председателя на ККП Си Дзинпин за Общество на споделената съдба на човечеството откриват нови перспективи за всички народи на планетата - за изграждане на един по-справедлив и по-хармоничен свят, в който няма да има печеливши и губещи, а общи цели, солидарност и предизвикателства за покоряване на нови върхове.
16.05.2023 г.