В последно време може да намерите множество сериозни материали, които дават положителен отговор на този въпрос, както и други /макар и по-малко/, които очакват продължаване на глобализационните процеси. Дискусионността на въпроса обаче произтича главно от различните схващания за това що е глобализация. Едните имат предвид настоящия, конкретен проект, реализиращ се през последните 35-70 години, другите я разглеждат като тенденция, съществуваща от векове, наред с процесите на деглобализация.
Надали тук има смисъл да задълбаваме в темата, достатъчно е да уточня какво имам предвид.
По мое мнение, глобалистичните процеси и проекти са поне на няколко века. Има няколко сериозни опита те да се реализират. Но едва след края на „Студената война” на едно място се събра целият букет от технологични, икономически, транспортни и най-вече политически предпоставки и фактори за успешно изграждане на глобален свят.
Всъщност глобализацията по принцип не е нещо лошо. Тя е логичен аспект на международното разделение на труда. Води до по-ефективно /и по-евтино!/ производство, позволява на тези, които имат естествени конкурентни предимства, да се специализират върху определени производства, а останалото да го купуват от други. Всеки производител/търговец ще Ви обясни, че е много по-лесно да работи с 2 артикула в милионни серии, вместо с 500 различни и в по-малък брой.
Затова се надявам, че глобализацията, в бъдеще, но не точно при този капиталистически модел, наистина ще стане факт.
Глобализацията днес пронизва всички сфери на обществения живот. Практически е завършен процес в областа на финансите. Където и да сте, ползвате Мастър кард, Виза, Америкън експрес и пр. Държавите, нуждаещи се от кредити, стават клиенти на МВФ/ Световна банка. Има и други алтернативи, както и за частните лица. Налице са хиляди банки, обаче ако се вгледате в тях, ще откриете в основата конгломерат от опериращи в целия свят 40-50 банки, притежавани и тясно обвързани в няколко финансови клана. Дори ако намерите „независима” банка, то тя ще се окаже или много високорискова, или играеща по правилата, определени и налагани от същите тези „големи” в бранша. Същото е и в застраховането и другите финансови услуги.
Подобни процеси са обхванали всички други сфери в икономиката. Където и да сме, ядем хамбургери в Макдоналдс /може и в KFC/, пием Кока-Кола /може и „Пепси”/, носим едни и същи модни артикули /дънки, джинси, маратонки/, спим в едни и същи хотели /според джоба - Хилтън, Шератон, Мариот или Бест Уестърн/.
Пак в зависимост от джоба купуваме практически едни и същи автомобили. Избирайки клас лека кола от Фолксваген, Ауди, Шкода или СЕАТ, получавате един и същи двигател, скорости и ходова част + няколко различни джувки за да се отличават все пак. В един завод, на един и същи конвейр, в страна, нямаща нищо общо с фирмите-производители, се произвежда един и същи автомобил, който днес може да е Ситроен, утре Пежо или Тойота в зависимост от десетина детайла. Същото се случва и с телефоните и мобилните мрежи, куриерските услуги, софтуерните и хардуерните продукти и услуги, социални мрежи и какво ли не още.
Глобализацията наистина обхвана всички сфери на човешкия живот и дейност. Образованието, благодарение на Болонския процес, системата за трансфер на кредити и общите акредитационни критерии и процедури, наистина разшири Европа от Ванкувър до Владивосток. Спортът отдавна е така. Културата отчетливо се разграничи на масова и елитарна и във висока степен се „намести” в едни стандартни общоприети рамки, валидни съответно и за масите, и за елитите по целия свят.
Налице са хиляди медии, но новините ги „правят” /понякога и буквално!/ само няколко /CNN, Ройтерс, Ню Йорк таймс и пр./. Другите просто ги цитират и припяват... Разбира се, има и ценностни промени – неолиберализмът се превърна в модерната идеология на глобализма.
Пълноценното реализиране на тези процеси не може да стане без съответната глобализация в политическото устройство на света. Рамките на отделните национални държави обективно пречат. Идеалът за съвременните транснационални гиганти продължава да бъде Остиндийската компания, която притежава основните атрибути на държава – територия, икономика, транспорт, образование, здравеопазване, администрация, полиция и армия. Осъществява се, макар и не върху целия свят, глобалисткия идеал –една компания, фирма, макар и мощна, пряко е владеела днешните Индия, Пакистан, Бангладеш и Мианмар.
Премахването на държавите обаче, поне засега, изглежда неразумно поне по няколко причини.
Държавата в днешния глобализиращ се свят се оказва полезна и нужна не само за екстрените ситуации, когато „лошите ограбвани” решават да „бият нашите”. Тя трябва да се грижи за поне още 2 много важни неща:
• Първо, да гарантира сигурността на печалбите на глобалния капитал, а когато се оплескат нещата – да го спаси като прехвърли загубите върху всички граждани, както стана нееднократно през последните 20-ина години;
• Второ, да бъде арбитър при възникващи конфликти между различните олигархични кланове – нещо като „счетоводителя” на мафията или тартора на бандитски групировки.
Ако обобщим, налице е противоречие: от една страна държавата е нужна /поне все още/, от друга – пречи. Формата, в която това противоречие се движи и решава, е съществуването на държави и политически системи, които обаче са преформатирани така, че да имат достатъчно функции и власт за стимулиране на глобализацията, но да нямат други функции и суверенитет, за да могат, не дай си боже, да противодействат на глобалния капитал.
Старият модел на пряко завоюване на други страни след Втората световна война политически се оказа трудно осъществим. Възникна биполярен свят с два ясно очертани блока, както и т.нар. развиващи се страни, главно бивши колонии.
Блоковото противопоставяне забави процеса на глобализация, но в рамките на блоковете протичаха сродни процеси на интеграция и ограничаване на държавния суверенитет. НАТО, Варшавския договор, СЕНТО и др. военни блокове даваха сигурност, но срещу подчинение на вътрешни правила и на лидера. Бретън-Уудската система, Световната търговска организация/СТО/ и Европейската общност /по-късно ЕС/ от една страна, а от друга - СИВ,, механизмът на преводната рубла, както и няколко други икономически проекта /Япония и „малките тигърчета”/ стимулираха икономическото развитие, но ограничаваха връзките с „противниковите” държави.
Развиващите се страни по същество също бяха въвлечени в това противостояние, но тъкмо то, колкото и да е парадоксално, позволяваше на някои от тях, с известна дипломатическа ловкост, да си осигуряват повече суверенитет, от „блоковите държави” и да останат „необвързани”, както се и наричаха.
Преди 30 години единият от блоковете рухна и се оформи политическа система, доминирана от една суперсила. И еднополюсният свят се оказа идеалната среда за глобализацията. Ако дотогава тя правеше крачките на Палечко, изведнъж се оказа обута в ботушите на Великана...
Почти целият източен блок влезе в ЕС. Включихме се в МВФ/СБ, Приеха ни в СТО. Членството в Европейския съюз доведе до „четирите свободи” за движение на капитали, стоки, услуги и хора. Капиталите трябваше да са гарантирани, стоките и услугите – във висока степен стандартизирани /помните дискусиите за кривите краставици и ракията/, а хората – с еднакви „Шенгенски” документи. Появи се общата валута – еврото.
Северна Америка създаде НАФТА /1/3 от световния БВП, 400 млн. души/. Под една или друга форма активно въвлечени в глобализационните процеси се оказаха и азиатските страни /Индия, Китай, Виетнам, разбира се, Япония и „азиатските тигри” и др./ Започнаха да се осъществяват и споразумения за свободна търговия между наднационалните икономически обединения – СЕТА, ТПТИ, ДЖЕФТА!
Ускоряването на глобализационните процеси донесе на света редица ползи, но и породи маса проблеми.
Регламентираният след Втората световна война международен порядък се оказа под въпрос. Международното право и институциите, които го гарантираха, се оказаха натикани в ъгъла. Националното право, както и националният суверенитет, бяха сериозно ограничени от глобалните споразумения. Възможностите за лавиране на „необвързаниите” практически изчезнаха. Националните интереси можеха да се реализират, само ако не противоречат на тези на лидерите на глобализационния проект, иначе следват незабавни санкции от световната суперсила, която пое функцията да поддържа реда като световен шериф.
Проблемите, които обаче пораждат масовите антиглобалистки настроения и действия по целия свят, съвсем не се изчерпват само с това.
Първо, предлагането на масови унифицирани и максимално стандартизирани каквито и да е /стоки, услуги, образование, култура, медии и т.н./ продукти, предполага и изисква също толкова униформизиран и стандартен масов потребител, чиито потребности и интереси да се удовлетворяват и ограничават в тези рамки. Опростачването или дебилизацията на огромни части от населението става проблем вече не само на интелигенцията, но и за развитието и оцеляването на народи и нации с вековни традиции и световен принос.
Второ, глобализацията все по-често проявява черти на монопол, само че в рамките на целия свят! По-развитите икономически държави реално овладяха пазарите на по-неразвитите и смачкаха местните производства.
Невъзможността за конкуриране с фирми с милиардни обороти, милионни рекламни бюджети и пр. деформира външнотърговските баланси на много страни. Ако все пак на базата на конкурентно предимство и/или иновация, се появи някакво по-ценно производство, то се купува без гаранции, че няма да се изнесе/при по-изгодни условия на производство/ или просто се закрие, ако представлява реална конкуренция.
Трето, гарантирането на сигурността на капитала не само в националните, но и в световните граници, доведе до масово изтичане на капитали от развитите страни към тези, където производството се оказва по-евтино, т.е. там, където има квалифицирана работна ръка, готова да работи за по-малко пари, но няма силни профсъюзи, силно екологично законодателство и други „излишни” според капитала, подробности, които само намаляват печалбата...
В резултат на това Китай, Индия, Виетнам, Бразилия, и ред други държави започнаха да се превръщат във „фабриките на света”, за сметка на бившите индустриални колоси, които се концентрираха главно върху дейностите с най-висок принаден продукт – иновации и други интелектуални продукти, нови технологии, високотехнологични производства и, разбира се, финанси.
Тоест, създаде се нов неоколониализъм, който по форма съществено се различава от стария, но не и по целите си. Капиталът на „златния милиард“ трупаше свръхпечалби. Бедните оставаха или ставаха по-бедни.
Всичко вървеше прекрасно. Както и при Остиндийската компания. Само че и тук се случи неочакваното. В крайна сметка и сериозни социални групи от страните, които активно развиваха глобализационния проект, също се оказаха потърпевши.
„Новите индустриални сили” усвояваха чужди производства и ноу-хау, но после, използвайки наличните ешалонирани мощности и инфраструктура, започнаха и собствени производства, с които конкурираха „старите” индустриалци.
Особено осезаемо пострада острието на глобализацията, хегемонът САЩ. След Втората световна война те произвеждат 40-50% от световния БВП и потребяват около 40 % от него. Постепенно обаче делът на САЩ в световната икономика намалява, за да достигне 18-20 % през 21 век. А потреблението си остава същото. Заедно с високите военни разходи /не е лесно и хич не е евтино да си световен жандарм/, това доведе до сериозно задлъжняване на Америка. Износът на капитали и цели индустриални браншове /само за последните 20-ина години в САЩ са закрити 55 хил. промишлени предприятия!/ обуслови и удара върху малкия и среден бизнес, преживяващ около големите концерни. Фалираха и цели градове, други изпаднаха в разруха и мръсотия.
Накратко, бидейки начело във високите технологии и определено водещи в световните финанси, САЩ, в съвременните глобални условия и регламенти, /нищо, че бяха създадени от тях именно за да печелят те/ губят индустриалната си конкурентоспособност. Същото е валидно в сериозна степен и за други европейски държави – индустриални сили.
В резултат към традиционните недоволни /работници, губещи работата си, висококвалифицирани „бели якички”, превръщани в прекариат и пр./, в последно време се присъединяват и значителни /при това влиятелни!/ части от реалната, производителна буржоазия. Така наред с противоречията по остта „ляво-дясно”, започват да превалират тези, породени от глобализационните процеси.
Антиглобализмът в момента се изразява и като национализъм и съвсем не е само ляв, а и десен, центристки, дори в отделни случаи и либерален. Затова може да приема всякакви форми на политическо представителство, вкл., и на извънсистемни партии. Френският и австрийският атниглобализъм е преобладаващо десен, че и крайно десен. Гръцкият и немският, че и италианският са и десен, и ляв, испанският е по-скоро ляв и т.н.
Всички тези флуктуации се оказаха възможни, защото се деформира основният стълб, около който се градяха класическите демокрации – средната класа. Навсякъде в тези страни имаше по 10-ина процента бедни, пак толкова богати, а 60 – 80 % представляваха средната класа във всичките и възможни измерения. Днес богатите намаляват, но бедните са все повече, за масова средна класа може да се говори в минало време. И тъкмо бившата средна класа е най-масовия, макар и не винаги най-влиятелния противник на глобалисткия проект.
Затова и Китай, който се оказа особено печеливш в хода на глобализацията, през 21 век постепенно се превърна в главния враг на САЩ, при това такъв, с който не можеш да постъпиш като с Иран или Северна Корея.
Работата е там, че между първата и втората по размер световни икономики ситуацията е взаимно двуостра. Ако не политически, то икономически реално се е създала т.нар. Кимерика. Ако САЩ ограничи търговията с Китай, това днес означава сериозни проблеми за китайската икономика, доколкото редица проекти /“Един пояс, един път“, за т.нар. двойна циркулация и пр./ са в процес на реализация. От друга страна, САЩ притежават високотехнологични производства, но редица от нужните компоненти купуват именно от Китай и не може бързо да създадат собствено производство. Особено зле ще се почувстват Тесла и Епъл. Осъзнавайки тази взаимосвързаност, и двете страни конфликтуват остро, но все още запазват благопристойност.
По важният и много поучителен за много страни, въпрос днес обаче е:
Как Китай, включен в глобализацията от САЩ и играещ по американските правила, успя да победи в игра, в която изначално беше предвидено да бъде губещия, да бъде „Индия в британската Остиндийска компания“? Къде сбъркаха САЩ, и още повече, какво направи КНР, което му позволи да вземе връх в игра, образно казано, с „белязани карти и партньори-мошеници“?
Преди всичко САЩ, следвайки досегашния си опит, предполагаше, че благодарение на появата на капитализъм в страната, новите капиталисти скоро ще вземат и политическата власт В името на печалбите, ще следват собствените си, а не националните интереси. Така те ще се превърнат в нещо, приличащо повече на множеството руски олигарси, - ще печелят в страната, но парите ще ги носят на Запад.
Съответно Китай, управляван от местния и транснационалния капитал, ще се превърне в част от многото буржоазни демокрации от западен тип, ще печели по мъничко в рамките на „отреденото й“ от колективния Запад, ще спазва измислените от нея „правила“ и ще загуби съществени елементи от националния си суверенитет.
С КНР обаче не стана така. Сега има доста опити да се обяснява станалото с особености от расов, етнически, национален и пр. характер. Тези опити имат известни основания, ала ако погледнете състоянието на суверенитета на Япония, Южна Корея или дори Тайван, става ясно, че не там са основните причини.
Първо, изхождайки от своя исторически опит, особено през последните 150-200 години, Китай изобщо не повярва, че в страната идват „благодетели“. Още с началото на политиката на „отваряне“, страната започна да регулира нормативно навлизането на чуждестранния капитал, нещо повече успя да наложи тяхното спазване.
Това не се хареса на транснационалния капитал, но в някаква степен мащабите на китайския пазар, както и на печалбите беше такъв, че го преглътнаха. Още повече, че стремежът към икономическа печалба беше и дипломатически подкрепен от идеята, че икономическите връзки ще доведат всички до интерес към глобална стабилност.
Второто и може би най-важното, е че Китай успя да запази основните характеристики на политическата си система и да използва нейните предимства, въпреки опитите тя да бъде радикално „демократизирана“.
Благодарение на държавната политика, основаваща се на цели, подкрепящи развитието на народното стопанство /включително със съхранение на държавната собственост/, последователната защита на националните интереси, на подкрепата за бизнеса и борбата с бедността, на проактивния си баланс в световната търговия и изобщо на всичко това, което се нарича китайски модел на социализма, страната усилено инвестира – в инфраструктура, в човешкия капитал, в укрепването на националния пазар чрез намаляването на бедността, в развитието на науката и технологиите и създава нови, вече китайски продукти, които надхвърлят и най-добрите световни образци.
Може още дълго да се изброяват постиженията на КНР, както в страната, така и в международен план, но надали е необходимо. Важното е, че използвайки глобализационните процеси, благодарение на разумните си политики Китай постигна мощна икономическа и социална модернизация, стана значителен двигател за развитието на т.нар. глобален Юг и на света като цяло, а нарасналото влияние на Китай го превърна в незаобиколим фактор на световната политика.
От тази гледна точка именно губещите от настоящата вълна на глобализацията, които бяха и нейните инициатори и двигатели, започнаха да се ориентират към нейното ограничаване далеч преди началото на настоящите търговски и санкционни войни, преди появата на антиглобалиста Тръмп, а в някои отношения – и Обама.
В момента пред САЩ и съюзници започва да се очертава тенденция към връщане на блокови модели на глобализацията – само за „приятели“. Това което започна като процес на намаляване на „глобалния отпечатък“ на Китай, само се задълбочава. Колективният Запад ще защитава внимателно своите уязвимости и слабости и ще манипулира, доколкото може взаимозависимостта, за да получи отново своите предимства.
Европа например постепенно се отказва от зависимостта си от китайските батерийни клетки, както и от руския газ и петрол. Вашингтон подготвя ограничения върху американските инвестиции в Китай и върху китайските инвестиции в САЩ. Министърът на финансите на САЩ Джанет Йелън използва термина "приятелско подслоняване", т.е. преместване на производството в по-приятелски настроени към САЩ страни.
Оттук идва и неистовия натиск на Запада към другите страни с искане да „изберат страна“. Колкото повече САЩ и съюзници се откъсват от Китай, толкова повече останалият свят е принуден да избира страна или да създава своя група от доверени страни. Защото е възможно именно изборът, който другите държави направят, да определи кой е най-големият победител в глобализацията.
Напротив, Китай, както и редица държави - нейни бенефициенти са заинтересовани от продължаването на глобализацията, макар и не в досегашния й, доста деформиран от Запада модел. Какви ще бъдат конкретните измерения на тази нова вълна на глобализация, кои страни ще се включат и кои ще предпочетат „отделната лодка“ на колективния Запад, времето ще покаже.
Но още отсега се виждат кълновете на този процес ако проследим основните положения от глобалните инициативи на Китай, особено като се има предвид речта от 15 март тази година на Си Дзинпин озаглавена „Да вървим заедно по пътя на модернизацията“. В нея той за пръв път предложи инициатива за глобална цивилизация. Тя е третата подобна, след инициативите за глобално развитие и за глобална сигурност и важна част от концепцията за общност на споделена съдба.
Инициативата съдържа четири базови предложения: уважение към разнообразието на човешките цивилизации, насърчаване на общочовешките ценности, грижа за културното наследство и засилване на междуцивилизационния обмен и сътрудничество. Съгласно инициативата за глобална цивилизация, различните страни и региони трябва да определят самостоятелно своя собствен път към модернизация, свои форми на сътрудничество, допринасяйки така за колорита и благоденствието на целия свят.
При такава отворена и инклузивна концепция за развитието на глобалния свят, надали изглежда странно, че засега подкрепата за САЩ и съюзници се състои преди всичко от самите тях. Както наскоро заяви главния дипломат на ЕС, „глобалният Юг изпитва дълбоко разочарование, да кажа честно, изпитва гняв, от това как Западът движеше глобализацията през последните тридесет години“.
Така че все пак перспективите пред глобализацията през 21 век все пак се съхраняват. И ако говорим за край, то той се отнася за нейния досегашен модел на САЩ и съюзници.