Увод
В този анализ ще се фокусираме върху цялостното управление на глобалната икономическа система и принадлежащите ѝ – национални подсистеми и корпоративни подсистеми – като една естествена и предизвикана еволюция.
По дефиниция, всяка икономическа система се занимава с откриване и задоволяване на нуждите и потребностите на хората. Понеже съвременната западна икономическа наука възниква в зората на развитието на капитализма (1776 г. излиза от печат „Богатството на народите“ на Адам Смит), когато пазарът е дерегулиран в огромна степен и е едва ли не единствен „диригент“ на отношенията „организация-производител – гражданин-потребител“ и „организация-производител – организация-потребител“, то, напълно „естествено“ икономиката се тълкува като функция на частните организации-производители, т.е. като микроуправение. Приема се имплицитно, че „невидимата ръка“ на пазара е главният, достатъчният и ефективният диригент на отношенията „търсене – предлагане“.
Работната ни хипотеза е: първо, „свободният“ пазар никога не е бил и няма да бъде достатъчен и ефективен механизъм за откриване и задоволяване нуждите и потребностите на хората, т.е. дейността единствено на частния сектор е недостатъчна за задоволяване нуждите на хората; второ, „пазарната“ икономика се измества от „извънпазарна“ икономика; трето, държавата и наднационалните организации са съществени макроуправленски институции; четвърто, необходим е преход към „Икономика 5.0“ – координация на микроуправлението на частните организации, макроуправлението на държавата и макроуправлението на наднационалните организации.
Краят на „свободния пазар“ и недостатъчността на пазарния механизъм
Първият удар върху божествената вяра в „свободния пазар“ е нанесен от изследователите на това, което се свързва с нерегулирания икономически индивидуализъм и идеята за laissez-faire.
Адам Смит и Джон Стюарт Мил, подобно на голяма част от своите предшественици, но за разлика от част от тогавашните германски икономисти, са търсили философския камък на икономиката – „естествения икономически ред“, основан върху всеобщи „правила“, а не върху държавни политики. Но още от раждането си, laissez-faire беше повече философска и политическа идея, отколкото икономическа доктрина. Идеята че индивидите, преследвайки собствените си интереси, ще постигнат най-добрите резултати не само за себе си, но и за обществото, от което са част, в онези времена стана доминираща в англоезичния свят, който се наслаждаваше и на богатството на своите колонии. Функцията на държавата се свързваше с поддържането реда и сигурността и избягването на намесата в предприемаческата инициатива.
В края на XIX век съществените промени, причинени от индустриалния растеж и развитието на техниките и технологиите за масово производство, доказаха, че доктрината за laissez-faire е не само недостатъчна, а даже напълно погрешна. На този факт обърна внимание през 1926 г. Джон Мейнард Кейнс в статията си „Краят на laissez-faire“ (Keynes, 2016, pp. 78-97). Критиката на Кейнс се насочи в няколко посоки: твърдението че индивидите притежават „естествена свобода“ на икономическа дейност не съответства на действителността; не съществуват неотменими вечни права на владеене и придобиване; не съществува съвпадение на частни и общи интереси; личният интерес не винаги е добронамерен; следователно принципът на laissez-faire е метафизически и неверен.
Три години по-късно, през 1929 г. избухна Великата депресия, която на практика доказа че „свободните пазари“ не водят единствено до добри резултати. Казано по друг начин, идеята за „свободната пазарна икономика“ е форма на философска и религиозна идея. И невярна икономическа теория. Нищо повече!
Още един гвоздей бе забит в ковчега на „свободната пазарна икономика“ от лауреата на Нобелова награда за икономика Кенет Ароу през 1974 г. В статията му „Непълното знание и икономическия анализ“ бе изведена революционната „теорема за невъзможността“, една преломна иновация в историята на икономиката на благоденствието, теорията за гласуване и колективния избор, демонстрирайки, че няма правило за гласуване, което да удовлетворява четирите желани аксиоми за решителност, консенсус, „недиктаторство“ и независимост (Arrow, 2012). По-късно тази идея бе проверена и обогатена от Амартия Сен, Джоузеф Стиглиц и други икономисти (Maskin, et al., 2014).
Да се върнем към въпроса за еволюцията на институциите, занимаващи се с икономическо управление. Частната предприемаческа дейност, развиваща се върху принципите на управлението на микро ниво, бе първоначално допълнена от макроикономическата дейност на държавата. Първо, държавата „ограничи“ свободното пазарно предлагане, за да разшири свободата на обществата. Днес (изглежда) няма „пазар“, на който да се предлагат роби или ядрени бомби. Второ, държавата започна да произвежда блага, които частният сектор или не произвежда, или са много скъпи (със свръхпечалби за корпорациите), но и с една „косвена цел“ – пълна трудова заетост („Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ на Кейнс). Трето, държавата защити обществените нужди, налагайки ограничения върху експлоатирането на природа, граждани и научни открития. Личните блага, получавани от пазарите на частните производители, се обогатиха с блага за лично и обществено потребление, произвеждани от държавата. Те също са заплащани, но не винаги пряко, а предимно косвено – чрез данъците.
Успехът на икономическия модел, базиран върху кенсианството, (особено в периода 1945-1975 г., наречен „les trente glorieuses“ [тридесетте славни години] от Жан Фурастие) не може да бъде обяснен, без да се вземе предвид натискът, оказан върху капитализма както от съществуването на социалистическите страни като алтернатива, така и модела на гражданското общество и от наличието на силните леви партии, свързани със синдикатите в големите европейски държави. Социалната държава приемаше във Франция, Холандия и други страни четиригодишни и годишни планове за развитие, на Изток последваха техния пример в Китай и Индия. Това бяха времена, през които и потреблението нарастваше, и качеството на живот се подобряваше.
Кейнсианството привлече широка подкрепа и повлия на държавната икономическа политика в много страни. Колкото и да е странно, по-късно идеята за laissez-faire бе възкресена от школата на монетаристите, чиито водещ изразител стана Милтън Фридман, застъпвайки се за абсолютна „свобода на избора“ (Friedman & Friedman, 1990). Тази идея се подкрепи политически от Роналд Рейгън (Президент през периода 20 януари 1981 г. – 20 януари 1989 г.) и Маргарет Тачър (Министър-председател през периода 4 май 1979 г. – 28 ноември 1990 г.). Казано по друг начин, изглежда че периодът на les trente glorieuses, който досега се смята за най-успешния период на капитализма, е възниквал против „нормалните“ капиталистически тенденции, той „беше аномалия“ (Milanovic, May 4, 2023).
На 26 декември 1991 г. се разпадна СССР и по всичко изглеждаше че капиталистическата икономическа система на „свободния пазар“ победи в глобален мащаб, т.е. че е настъпил „краят на историята“ през 1992 г. (Fukuyama, 1992) Настъпи ерата на „Капитализъм 3.0“ (Калецки, 2013), при която – изглеждаше – че е достатъчно микроуправлението на частните едносекторни транснационални корпорации при „свобода на пазара“ – веднъж и завинаги!
Практиката във всички страни обаче опроверга за пореден път теологичната идея за достатъчността на пазарния механизъм при едносекторни транснационални корпорации, функциониращи на база печалба.
„Пазарната икономика“ се измества от „извънпазарна икономика“
Въпреки твърденията че „всичко е пазар“, както и че е необходимо и достатъчно в бившите социалистически страни да се въведе „пазарна икономика“ и „демокрация“, за да процъфтяват техните граждани, това не се случи.
Причините?
Първо, особено в страните със „социална пазарна икономика“ (широко разпространено, но неопределено понятие), голяма част от потреблението на продукти и услуги се поучава от гражданите традиционно чрез „извънпазарна икономика“ – по линия на общото благо и чрез данъчно финансиране. По този начин се развива идеята за „капитализъм с човешко лице“, като от „пазара“ отпадат някои важни за „правото на достъп“ и „правото на равенство“ услуги, като здравеопазване, образование, социална сигурност, а също чрез системни публични инвестиции в инфраструктура, наука, технологии и други области, които могат да доведат до икономически растеж и иновации, и които имат за цел да помогнат на всички граждани да се справят със задоволяването на основните си нужди. Как се нарича този процес, ако не макроуправление от страна на държавата?!
Второ, оказа се че развитието на транснационалните корпорации достига до такива мащаби, че те придобиват огромна власт (във всичките ѝ аспекти). Според списъка Fortune Global 500 за 2022 година, най-големите едносекторни транснационални корпорации в света по годишен оборот са: Walmart (САЩ) - 559,151 млрд. долара; State Grid Corporation of China (Китай) - 387,556 млрд. долара; Sinopec Group (Китай) - 358,303 млрд. долара; China National Petroleum (Китай) - 330,918 млрд. долара; Royal Dutch Shell (Холандия/Великобритания) - 288,069 млрд. долара; Toyota Motor (Япония) - 265,620 млрд. долара; BP (Великобритания) - 244,582 млрд. долара; Volkswagen (Германия) - 240,463 млрд. долара; Amazon.com (САЩ) - 238,007 млрд. долара, TotalEnergies (Франция) - 226,772 млрд. долара и т.н. (Fortune, 2023).
По старата логика на статистиката „пазарна стока“ е онзи продукт (услуга), който напуска рамките на една собственост и – чрез пазара – постъпва в рамките на друга собственост. Но при горепосочените мащаби на производство и управление (в рамките на една и съща собственост!) продуктите от едно предприятие заминават към друго предприятие по т.нар. вътрешни трансферни цени, определяни „отгоре“ (практика, характерна за страните от реалния социализъм!). Става дума за гигантски трансфери, осъществявани по корпоративен „недемократичен“ план, които статистиката – отстъпвайки от старите си принципи – започна да обхваща от преди няколко десетилетия. Въпреки че тези трансфери са обхванати от статистиката, те са в рамките на „извънпазарната икономика“! Благодарения на растежа на едносекторните транснационални корпорации, на процесите на сливане и поглъщане (в гигантски мащаби), „извънпазарната икономика“ расте по-бързо от „пазарната икономика“.
Казано по друг начин, микроуправлението достига гигантски размери и по линия на вътрешните B2B и (в много малки обеми) В2С – „непазарно“, и по линия на външните B2B и B2C – „пазарно“.
Еволюцията на държавата и на наднационалните организации като макроуправленски институции
Освен по представените начини на участие на съвременната държава в задоволяването на нуждите и потребностите на гражданите чрез „извънпазарна икономика“, тя – държавата – функционира (в много случаи, не във всички) по принципите на демокрацията, което означава, че ако е необходимо, тя може да се изправи срещу корпорациите в защита на гражданите, обществото и природата. Съвременната държава в повечето страни изгражда законодателство, регулиране и надзор, за да се гарантира защитата на правата на потребителите чрез качеството на потребителските продукти, на правата на околната среда, на принципите на самата демокрация (без влияние на корупционни практики от лобисти), както и да се предотвратят монополни положения и злоупотреби с пазарната власт. Това също е форма на задоволяване на нуждите на гражданите чрез заплащане (отново чрез данъците, за да функционират държавните институции), което справедливо също трябва да се нарече макроуправление.
Естествено, в страните с по-развита демокрация „пазарът“ е по-стегнат и качеството на живот е по-високо, за разлика от по-слаборазвитите страни, които са с „по-освободен“ пазар и по-корумпирана държавна администрация. Към втората група страни попада България, като БВП на страната през 2022 г. е бил 93 млрд. долара – в пъти по-малко, отколкото в изброените по-горе едносекторни транснационални корпорации. Не е трудно да се помисли, че те – ако желаят – биха могли поне малко да си „напазаруват“ изгоди в такава страна.
Но да не идеализираме националното макроуправление. Налице са достатъчно факти, които илюстрират ситуацията, че в международната търговия държавата също провежда макронамеса в защита на националните компании и националните интереси. И тук практиката изоставя идеологията – консенсусът за „свободната търговия“ е погребан с почести мъртвец.
Тази тенденции в икономическите системи Калецки нарече навремето „Капитализъм 4.0“.
Лош пример за илюстрация: България след 1990 г. бе завзета от „инвеститори“, които погълнаха на безценица печеливши предприятия, заеха „пазарни ниши“ и изнасят печалби в страните-майки и в офшорни зони. Добър пример. Когато аутсорсването на голяма част от американските компании в Китай (плана Made In China 2025 на Китай) и в други страни разрушиха кариерните траектории на десетки милиони американски работници и навредиха на икономиките на цели региони, държавата не само изгради защитен вал против чуждите стоки, но и прие държавни планове и програми за икономическо развитие. „До 2010 г. само икономистите смятаха, че свободната търговия все още е неоспоримо благо, а страната не слушаше икономистите както беше преди“ (Smith, May 3, 2023). Икономическата политика на САЩ след глобалната финансова криза от 2008 г. и особено след 2017 г. е такава, че дори не артикулира половинчато в посока на „свободна търговия“. В известен смисъл националната сигурност на САЩ е върховното обществено благо – сигурност и на икономическия растеж, и на трудовата заетост, и на лидерските позиции на страната в света – доказателство за национален консенсус! САЩ, първо при Доналд Тръмп и след това при Джо Байдън, се върнаха към икономическия национализъм. Джо Байдън използва държавно насочено индустриално развитие (Spence, May 5, 2023), разви протекционизма, субсидирано възстановяване на производството (Закона за CHIPS и науката и Закона за намаляване на инфлацията) и предприе стратегии за търговска война по-агресивно и ефективно от предшественика си (Roubini, May 3, 2023). Впрочем, Европейският съюз следва американския пример, като увеличава държавните разходи за научноизследователска и развойна дейност с проекти като „Хоризонт Европа“ и „Зелената сделка“, стратегията за индустриализация за целия Съюз, както и облекчаване на ограниченията за държавна помощ за национално развитие.
Китай, САЩ и страните от Европейския съюз дават на света пример чрез централизирано и планирано състезание за социално-икономическо развитие, като при Китай и САЩ е на държавно ниво, а в ЕС – на наддържавно! Върхът на макроуправлението се издига още на по-високо ниво: от държава – център на вземане на управленските решения, към Съюз – център на оптимизацията на общите решения.
В глобалния свят, в който заплахите са общи, а и бъдещето на тези 8 млрд. души е общо, макроуправлението достигна своя Еверест – задоволяването на нуждите и потребностите на гражданите на планетата Земя. През септември 2015 г. Общото събрание на ООН прие Програмата до 2030 г. за устойчиво развитие, която включва 17 цели за устойчиво развитие (ЦУР) (UN Department of Economic and Social Affairs, 2015). Основавайки се на принципа „никой да не бъде изоставен“, новата Програма набляга на холистичен подход за постигане на устойчиво развитие за всички, прилагайки модел за задоволяване на основните нужди и желания на гражданите от цял свят: без бедност; нулев глад; добро здраве и благополучие; качествено образование; равенство между половете; чиста вода и канализация; достъпна и чиста енергия, достоен труд и икономически растеж; индустрия, иновации и инфраструктура; намалено неравенство; устойчиви градове и общности; отговорно потребление и производство; действия за климата; живот под водата; живот на сушата; мир и правосъдие, силни институции; партньорства за постигане на целта.
В рамките на горното се вписва инициативата за глобална цивилизация като част от дипломатическата традиция на Китайската народна република, целяща да отговори на различни световни проблеми като съдбата на човечеството, мира и развитието. От основаването на КНР, тя непрекъснато предлага глобални инициативи, като петте принципа за мирно съвместно съществуване и концепцията за „общност на споделена съдба“, представена от Си Дзинпин през 2013 г. Интересното е, че китайските инициативи са инклузивни, т.е. отчитат интересите на различните страни, израз и важна част на сегашния световен ред и ще помогнат за балансиране на информационната сила в световен мащаб, стремейки се към пробив в монопола на западните визии и модели. Инициативите насърчават различните страни да вървят заедно по пътя на мирното развитие на база на „общото обсъждане, изграждане и споделяне“.
Но това наднационално управление, осъществявано на основата на координацията на общите нужди и интереси, не може да се нарече „Капитализъм 5.0“, понеже е некапиталистическо!
Преходът към „Икономика 5.0“
Бързият преход от „Капитализъм 4.0“ е към „Икономика 5.0“, която магистрално ни отправя към свръхинтелигентно общество, задоволяващо нужди и потребности по най-добрия начин в рамките на всяка страна и в света като цяло.
Предстои много сложен период на преход, при който е необходимо да се „произвежда“ фина координация между плановете на корпорациите, плановете на държавата и плановете на наднационалните институции.
Задачата е от сложна по-сложна, но си заслужава, понеже става дума за по-доброто бъдеще на всички граждани. Обратно казано, без макроуправление, съчетано с микроуправление (подобно на отношенията „главен мозък – гръбначен мозък“), човечеството го очакват кризи, хаос и неустойчивост.
Заключение
Стигаме до извода, че развитието на икономическото управление не е механично, линейно или случайно, а органично. Еволюцията на обществата и икономическото развитие не променят същността на икономическото управление (откриване и задоволяване на нуждите, потребностите и желанията на гражданите), но са свързани с преход от „едновластен“ микромениджмънт към координация на микро и макро мениджмънт.
Библиография
Arrow, K. J., 2012. Social Choice and Individual Values. Yale: Yale University Press.
Fortune, 2023. Global 500 2022. [Online]
Available at: https://fortune.com/ranking/global500/
[Accessed 09 05 2023].
Friedman, M. & Friedman, R., 1990. Free to Choose: A Personal Statement. NY: Mariner Books.
Fukuyama, F. Y., 1992. The End of History and the Last Man. NY: Free Press.
Keynes, J. M., 2016. The Essential Keynes. NY: Penguin Classics.
Maskin, E. et al., 2014. The Arrow Impossibility Theorem. NY: Columbia University Press.
Milanovic, B., May 4, 2023. Capitalism unchained. [Online]
Available at: https://branko2f7.substack.com/p/capitalism-unchained
[Accessed 04 05 2023].
Roubini, N., May 3, 2023. No Respite from the Slow-Motion US-China Collision. [Online]
Available at: https://www.project-syndicate.org/commentary/united-states-and-china-headed-for-slow-motion-collision-by-nouriel-roubini-2023-05
[Accessed 09 05 2023].
Smith, N., May 3, 2023. The new industrial policy, explained. [Online]
Available at: https://www.noahpinion.blog/p/the-new-industrial-policy-explained
[Accessed 09 05 2023].
Spence, M., May 5, 2023. In Defense of Industrial Policy. [Online]
Available at: https://www.project-syndicate.org/commentary/industrial-policy-us-chips-and-science-act-debate-by-michael-spence-2023-05
[Accessed 09 05 2023].
UN Department of Economic and Social Affairs, 2015. #Envision2030: 17 goals to transform the world for persons with disabilities. [Online]
Available at: https://www.un.org/development/desa/disabilities/envision2030.html
[Accessed 09 05 2023].
Калецки, А., 2013. Капитализъм 4.0. София: Класика и стил.