Краят на Студената война доведе до формирането на безпрецедентен и уникален по своята същност еднополюсен световен ред, характеризиращ се с хегемония на така наречения Колективен Запад и най-вече на неговото англосаксонско ядро. Последва ускоряване на глобализацията, на взаимовръзките между всички краища на света, но тя не се осъществи само като процес на взаимодействие на държави и регионални обединения и цивилизации, а и като опит на САЩ да наложат своята воля на цялата планета и да преобразят цялото земно кълбо според собствените си виждания, без да отчитат спецификата на отделните култури и народи.
Събитията след разпада на Съветския съюз през 1991 година – интервенциите на САЩ и партньорите им в Югославия, Афганистан, Ирак, Либия задействаха процеса на ерозия на Ялтенската система на международните отношения, изградена от победителите във Втората световна война (СССР, САЩ, Великобритания), която, макар и да не бе в състояние да осигури всеобщ мир, успя да гарантира глобалната стабилност и да способства да бъде избегнат нов директен въоръжен конфликт между водещите сили в биполярния свят, съществувал от 1945 г. до 1989 г.
Следващият етап от нейното демонтиране настъпи след поредица от действия на Колективния Запад, довели до обезличаването на редица важни наднационалните международни институции. Постепенно, от организации, които са площадка за диалог, място за преговори и съгласуване на интересите между отделните държави и преди всичко между петте страни членки на Съвета за сигурност на ООН (САЩ, Китай, Русия, Великобритания, Франция), те се превръщат в инструмент за налагане на волята на САЩ. Обяснимо е, че подобни действия започват да предизвикват все по-сериозно несъгласие и противодействие. От години редица държави декларират желанието си да бъде изграден многополюсен свят, в който най-важните решения ще се взимат с консенсус между водещите сили и в същото време те да не са в ущърб на другите страни. Само по себе си недоволството от реалностите в настоящето трудно може да доведе до устойчиви и значими резултати, ако не бъде предложена нова концепция за развитие на глобалните процеси и за това как да изглежда бъдещият световен ред.
В това отношение именно Китай се нагърби с отговорността да бъде лидер. Той е силата, която предлага собствена визия, алтернативна и задълбочена концепция за взаимодействие между държавите и народите, за изграждането на една нова глобална геополитическа реалност. Китайската визия е против това системата на международните отношения да бъде създадена на базата на идеята за доминация на един център на сила. Напротив, Пекин е за това всички държави заедно да вървят към изграждане на глобално общество и споделена съдба на човечеството, реализирайки концепцията, предложена от генералния секретар на Китайската комунистическа партия, Си Дзинпин, по време на нейния XVIII конгрес, състоял се през 2012 г., която той разви и в изказванията си през следващите години.
Визията на Си Дзинпин се базира на ясното съзнание на факта, че земята е дом на цялото човечество, че то се намира на важен етап от своето развитие и има няколко основни възможности, между които трябва да избира:
а) да продължи текущия курс, характеризиращ се с неограничаван от нищо диктат на една глобална свръхсила и фактически край на националния суверенитет на останалите държави;
б) решаването на спора какъв да бъде бъдещият световен ред чрез сила, което може да доведе до възникването на опасни конфликти между водещите държави и дори до ядрен Апокалипсис;
в) да се върви по пътя, предлаган от Китай, а именно стремеж към хармонично взаимодействие, към общо съществуване, към взаимни изгоди и общо развитие.
Предложението на Китай изглежда най-разумното и най-конструктивното от посочените по-горе. Осъществяването му ще създаде благоприятни възможности да се осигури мир, просперитет и благоденствие на всички народи на земното кълбо. „Най-естествените отговорности на Китай като цивилизована държава са да насърчи възраждането на човешката цивилизация, да надгради модернизацията, да постигне приобщаваща глобализация и да стимулира формирането на три вида световен ред – цивилизационен ред, международен ред и граждански ред“ , пише по този повод и професорът към Катедрата „Жан Моне“ на ЕС Уан Иуей.
Концепцията на Си Дзинпин, превърнала се в крайъгълен камък на външната политика на съвременен Китай има своя солиден фундамент в миналото. Тя органически се преплита с многовековния опит и интелектуалните традиции на китайската цивилизация. „Който изхожда единствено от изгода, поражда единствено злоба“, отбелязва още преди хилядолетия мъдрецът Конфуций, чийто идеи са издържали изпитанията на времето и отдавна са заели достойно място в съкровищницата на човешката мъдрост. А днес, във време на все по-голяма геополитическа конфронтация и на покачване на градуса на ненавистта в международните отношения, те изглеждат по-актуални, от когато и да е било. В духа на заветите на Конфуций е и мисълта на друг бележит китайски мислител Модзъ, който преди повече от 2000 години отбелязва, че „Да се опитваш с помощта на война да решаваш политически спорове между държавите, да се опитваш да спечелиш мощ и слава – това е все едно да накараш всички хора да пият едно и също лекарство за лечение на всички болести. И полза от това ще имат [само] четирима-петима души“. Погледнато в по-широк контекст, през призмата на проблемите на нашето време, мисълта на Модзъ се допълва от Си Дзинпин, който в изявлението си по време на срещата на върха на организацията за Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) през 2018 година отбеляза, че „историята показва, че конфронтацията, независимо дали е под формата на студена война, на гореща война или на търговска война няма да доведе до победители“, а „опитите за издигане на бариери и прекъсване на тесни икономически връзки работят срещу законите на икономиката и тенденциите в историята“.
Визията на Китай за глобалните процеси и проблеми, както и издигнатите от него предложения за преодоляването им, органически са вързани със спецификата на китайската цивилизация, за която е характерно да се търси приемственост между минало, настоящо и бъдеще. Нейната същност способства за това Пекин да бъде инициатор на преговорите и сътрудничеството като средство за решаване на конфликтите в международните отношения, във време, в което човечеството по-силно от всякога, се нуждае от действия в посока възстановяване на стабилността и преодоляване на заплахата от световна война. Древните ценности и идеали на китайските мислители намират конкретно изражение в практическата политика на съвременен Китай. Той ясно отправя своите послания към всички държави на света, издигайки мирни инициативи и подчертавайки, че именно диалогът е пътят, по който могат да бъдат решени глобалните противоречия и така да се изгради един солиден път към съвместно хармонично бъдеще на човечеството. „Ние трябва да се уважаваме взаимно и да спазваме принципа на равенство в двустранните отношения, да уважаваме взаимния суверенитет и териториална цялост, както и избрания от всяка страна път за развитие“, заяви още през 2014 г. Си Дзинпин и тази негова мисъл се опира на хилядолетните традиции на Китай и на идеала за всеобщо благоденствие, който в Китай е формулиран от бележития мъдрец Джан Дзай още през XI век. „Да нареди съзнателност за Небето и Земята; да осигури живота и благоденствието на хората; да открие загубените учения на миналите мъдреци; да установи мир за всички поколения“. Думите на китайския философ са изключително актуални и днес, когато човечеството навлиза в нов критичен етап от своя исторически път. Развитието на информационните технологии, на транспортните връзки и на комуникациите водят до безпрецедентна взаимозависимост между всички точки на земното кълбо. Тяхното прекъсване може да има непредвидими последствия, които да забавят икономическия растеж и да предизвикат кризисни процеси от най-различно естество.
Икономическите и политическите инициативи на Китай, идеите му за задълбочаване на сътрудничеството и на сближаване на народите, на базата на идеята за споделена съдба на човечеството, създават и благоприятни възможности за България. Страната ни е разположена на стратегическо място в центъра на Балканския полуостров, който е своеобразен мост между Европа, Азия и Африка. Това е ключов регион, в който се пресичат различни цивилизации и има богат опит в междукултурния диалог. Известно е, че търговските връзки между Китай и Европа са установени още през I век от новата ера, а според някои историци, дори и по-рано. С различен интензитет те се поддържат в продължение на много столетия. Сега България има шанс по-ефективно да използва възможностите, които създава инициатива „Един пояс, един път“, която е ключовият елемент във външната политика на китайския лидер Си Дзинпин и притежава потенциал да изиграе водеща роля за изграждането на всеобщо благоденствие и едно хармонично общо бъдеще на народите по света.
Друга важна пресечна точка на интересите на София и Пекин е каузата на мира, чийто основен изразител на глобалната геополитическа сцена е Китай. Наскоро той огласи своите инициативи и дори предложи план за преговори и прекратяване на въоръжения сблъсък между Русия и Украйна. София е заинтересована от успеха на тази инициатива и само може да спечели, ако се стигне и до практически стъпки, чрез които да се реализира китайското предложение. България е много близо до един от най-опасните военни конфликти в новата история на човечеството. Тя няма интерес да се превръща във фронтова държава, нито в гранична зона, между блокове в една нова студена война. Напротив – родината ни обективно само може да спечели, ако се превърне в зона на мира, в страна посредник и инициатор на диалога, която търси партньори, а не врагове, и се стреми към ползотворно и взаимноизгодно сътрудничество с всички страни на нашата планета. И осъществяването на идеята на Си Дзинпин за Общество на споделената съдба на човечеството ще способства и за каузата за превръщането на България в модерна, мирна и просперираща държава, способна да се адаптира към предизвикателствата на XXI век.