Проф. Николай Спасов е водещ специалист в света по палеонтология на гръбначните животни. Автор е на множество научни публикации в областта на еволюцията на наземната мегафауна, таксономията, морфологията, палеонтологията и архeозоологията. Бил е дългогодишен директор на Националния природонаучен музей към Българската академия на науките. В работата на проф. Спасов Китай неминуемо заема специално място, а неговите сътрудничества с китайски колеги водят до научни открития със световно значение. Сред тези открития е древен вид панда, обитавала земите на днешна България.
Специално за КМГ, в кабинета си в Националния природонаучен музей, проф. Спасов разказва за съвместната си работа с китайски колеги, както и за древната „българска“ панда. Интервюто провежда Камен Иванов.
Въпрос: Проф. Спасов, как започна сътрудничеството Ви с китайски колеги?
проф. Спасов: Благодарение на връзките на Българската академия на науките със сродни организации по света имах възможността да посетя Китай за двадесетина дни още през 1989 г. При това посещение работих в Института по палеонтология на гръбначните животни и палеоантропология към Китайската академия на науките. Това е един мощен институт с огромни и впечатляващи колекции. Там се запознах с редица специалисти, включително проф. Циу, който тогава беше заместник-директор на института.
Доста години след това посещение, на симпозиум в Солун се запознах с друг китайски колега – Тао Дън от същия институт. Не след дълго, на симпозиум в Инстанбул, получих покана от него да присъствам на откриването на голям палеонтологичен музей в Хъджън, Северозападен Китай, в полупустинните местности. Подобно събитие ми се стори много впечатляващо и екзотично. Но най-вече се почувствах поласкан, защото бяха поканени само четирима чуждестранни специалисти – Марина Сотникова – известен руски специалист-палеонтолог, двама изтъкнати американски специалисти и аз. Реших да приема поканата и въпреки че времето за подготовка беше изключително кратко, успях да пристигна в Пекин, а след това – като част от делегацията от Пекин, пристигнах в Хъджън. На следващия ден отидохме на самото място, където трябваше да се състои откриването на гигантския палеонтологичен музей. Бях изключително впечатлен – мащабите в Китай са огромни във всичко и техните палеонтологични находища не са изключение, като те са много и огромни, с уникални фосили. Тогава на това място край градчето, развило се благодарение на паленотологичния музей, имаше хиляда стола, на които хиляда китайци и китайки в официални костюми пееха някаква песен, а наоколо имаше още две-три хиляди души. Успях да открия табелката с моето име на първия ред, изписана на китайски и английски. Проф. Циу, когото не бях виждал от дълго време, също беше там и той ми каза да правя каквото и той прави, за да не се объркам. Откриването беше грандиозно.
Особено впечатляваща за мен беше обиколката на музея след това. Видях изключителни фосили и открих паралели между късномиоценската фауна, която изследвам в България и на Балканите, и това, което видях в Хъджън. Казах си, че това е изключително интересно и трябва да се направи сравнение. В последната вечер момичето, което ме придружаваше и помагаше с ориентацията, и която по онова време беше пред завършване и подготвяше дипломната си работа, ми каза: „Николай, ти като голям специалист по хищните животни, би ли дошъл да видиш върху какво правя моята дипломна работа?“. В девет вечерта отидохме в докторантската стая, където се оказа, че въпреки късния час още трима души продължаваха да работят. Бях изключително впечатлен, защото видях на бюрото ѝ нещо, което от много години се опитвах да опиша по находка от България. Но аз разполагах само с долна челюст. Такава долна челюст лежеше и на нейното бюро, но имаше и цял череп на голям хищник от групата на саблезъбите котки. С вълнение ѝ казах, че това е нов вид за науката и ще го опишем заедно с нея. Тя съобщи това на Тао Дън, който беше вече заместник-директор на института. Още на другата година ме поканиха и с нея подготвихме публикацията. По времето, когато публикацията излезе в международно списание, Тао Дън беше със свои колеги в България, за да видят нашите находища, и веднага ми каза „Николай, пускам проекта с твоята идея към нашата национална фондация“. И така, до тази година имахме съвместен проект няколко години подред, като с това имах и късмета още два пъти да работя върху тази уникална фауна, заедно с двама мои бивши докторанти, които в момента вече са водещи учени от отдела по палеонтология към нашия музей. За съжаление пандемията попречи на работата ни в края на предвидения срок, но се надявам този проект да продължи.
Въпрос: Как стигнахте до описването на древна панда заедно с китайски учен?
проф. Спасов: Трябва да разкажа за една находка, два зъба, част от едни стари колекции, които получих в наследство от моя по-възрастен колега и мой ментор д-р Иван Николов. Те някога са били занесени на него, като единствената информация за тях бе на една трудна за разчитане бележка. Изясняването на съдържанието ѝ ни отне много години, бе необходима и помощ от графолози, но накрая стана ясно, че тя посочва находището, където са открити зъбите – Гюреджия, което е днешното с. Огняново. Може да се каже, че почти цял живот бях работил над тези зъби, но с дълги прекъсвания, тъй като все нещо не ми достигаше, за да разбера какво е това, което описвам.
Докато бях в Института по палеонтология на гръбначните животни и палеоантропология в Пекин в началото на проекта с Тао Дън, се запознах и с Цигао Дзяндзуо – изключително работоспособен, амбициозен и интелигентен млад китаец, който току-що беше завършил дисертацията си върху еволюцията на пандите. Когато се върнах в България, продължих да работя над ръкописа за двата зъба. Бяха изминали много години, откакто се занимавах с този въпрос, и междувременно се бяха появили описания на нови изкопаеми форми както от Китай, така и от Европа. Това много ми помогна и вече бях сигурен, че държа в ръцете си два зъба на нов за науката вид изкопаема панда от България, което разбира се беше вълнуващо. При това панда, много близка по своите еволюционни тенденции до най-късните изкопаеми панди, намерени в Китай, за които се смята, че са преките предшественици на днешната голяма панда. Тогава си казах, че би било добре да включа Цигао в това изследване, защото той е работил именно по тази тематика. Сътрудничеството ни беше много ползотворно – в съвместната ни работа не само описахме нов вид древна панда от България, но дискутирахме еволюцията на пандите и тяхната палеозоогеография – откъде са тръгнали и накъде са отишли. В крайна сметка се получи една статия, която действително беше много търсена от колегите и в интернет-пространството.
Въпрос: Кога древната панда е живяла по земите на днешна България и защо е изчезнала?
проф. Спасов: Оцветяването на двата зъба безспорно показва, че са лежали в отложение близо до въглища. Въз основа на геоложка справка установих, че в района на находището при с. Огняново има въглищни пластове на възраст около шест милиона години и такава би трябвало да е възрастта и на двата зъба. На територията на днешна България не са откривани такива останки от периодите преди и след това, а това е и най-късната панда, намирана в Европа. Що се отнася до изчезването на пандата на Балканите, то вероятно е свързано с изчезване на характерното ѝ местообитание. Пандите по принцип са горски животни, а въглищата се образуват там, където има блатисти гори. Явно това е била природната среда, в която е живяла „българската“ панда. Но преди около 5 млн. и 600 хил. години започва т.нар. „Месинска криза“. Това е етап от историята на Земята и специално на Средиземноморието, когато климатът се променя от по-влажен към по-сух, при което Средиземно море всъщност се превръща в едно гигантско езеро. Можем да допуснем, че това е довело до изчезването на последните големи местообитания, където тази панда е можела да съществува, които са били свързани с по-влажни гори. Поради това предполагам, че причината да не се намират такива панди във всички по-късни европейски находища е тази. Впрочем, най-древните панди, колкото и неочаквано да е, са европейски. Може да се предположи, че тяхната еволюция, започнала в Европа, постепенно се пренася в Югоизточна Азия, с миграцията на тези животни, търсейки именно едни по-характерни за тях условия, с по-обширни и влажни гори.
Въпрос: Каква е била храната на древната „българска“ панда?
проф. Спасов: Съдейки по зъбите, можем да допуснем, че основната храна на изкопаемите панди по нашите земи е била растителна. Това не е било бамбук, каквато е храната на съвременната панда в Китай, тъй като бамбук в Европа по онова време почти не е имало. Интересен момент е т.нар. „пети пръст“; това не е истински пръст, а костица от предкитковите кости, която е силно развита при съвременната панда. Такава кост беше намерена и при изкопаемите панди от Китай, за които се смята, че са преки предшественици на съвременната панда. Днешната панда използва този пети пръст, за да захваща и държи по-лесно и удобно стеблото на бамбука, за да отхапва по-нежните му стебла и листата. Вероятно нещо подобно са правили и изкопаемите панди с развитието на този фалшив палец, но той е служил за прихващане на клонки от други видове растения. Така или иначе, това е едно приспособление на пандата за по-лесно отхапване на тези части от растителността, които са нейната храна.
Въпрос: Може ли да се говори за общ прародител между древната панда от българските земи и съвременната панда?
проф. Спасов: Пандата от българските земи е силно еволюирала. По някои от своите белези е дори може би по-еволюирала от китайските панди, считани за пряк предшественик на съвременната панда. Това обаче все още не означава, че съвременната панда произлиза от нашата. По-скоро – не; това е т.нар. паралелизъм. Много често при близки форми, близки видове или родове се случва паралелна еволюция на белези поради това, че водят сходен начин на живот. Така че можем да кажем, че нашата панда е била едно голямо животно, силно специализирано, вече е имала специализация на истинска голяма панда, но вероятно е останала без наследник, а съвременната китайска панда е продукт на еволюцията на пандите там на място.
Въпрос: Върху какво основно работите в момента?
проф. Спасов: През последните две-три години се занимавам с множество зоологични и палеонтологични въпроси, но бих искал да споделя по-специално за два от тях.
В момента с екипа на проф. Мадлен Бьоме от Германия и колеги от нашия природонаучен музей се стараем да опишем останки от едно палеонтологично находище „Станянци“, където групата на Мадлен Бьоме откри много богата изкопаема фауна. И там има зъби от мечка, за която в началото мислехме, че може би е панда, и то същата, но се оказа, че макар и родственик на пандите, не е истинска панда.
Също така от няколко години работя с колектив учени от чужбина и България върху публикуването на една изкопаема бедрена кост, която намерихме в палеонтологичното находище в местността Азмака край гр. Чирпан. Тя е уникална с това, че е принадлежала на наш древен предшественик. Това е бедрена кост на хоминид, т.е. на представител на човешкото семейство, в което са орангутанът, шимпанзето, горилата и човека и преките му предшественици. Нашата теза е, че тази бедрена кост показва белези на изправен начин на стоеж и двукрак вървеж. Това е уникално, защото се смята, че изправянето в еволюцията на човека е започнало в Африка преди шест милиона години, а ние намираме останки на 7-7.2 млн. години, които показват такива белези, и те са от Балканите. За нас е много важно да успеем да публикуваме тази бедрена кост в престижно международно списание, защото съм уверен, че тя ще доведе до някои нови представи за първите стъпки на човечеството.
Въпрос: Какво предстои в сътрудничеството Ви с китайските колеги?
проф. Спасов: Поддържам редовни контакти с китайските колеги. С Ю Ли, с която навремето подготвихме публикация за нов вид саблезъба котка, предстои да направим две научни публикации, за да опишем много интересни късномиоценски хищници, на около 8 млн. години, от същия район на Хъджън. Надявам се да имаме и нови изследвания с колегата, с който направихме описанието на „българската“ панда. С него имаме тепърва да работим отново върху хищници от района на Хъджън. Смятам, че ми предстои работа и с други китайски колеги. Надявам се, че нашият проект ще бъде продължен и смятам да пиша на проф. Тао Дън по този въпрос. Също така бях поканен от ръководството на палеонтологичния музей в Хъджън, заедно с моята колежка д-р Латинка Христова, с която по-рано работихме върху колекциите от този музей, да изнесем презентация за изкопаемата фауна от района, която ще се проведе онлайн през юни. В нея ще разгледаме древната фауна на Хъджън и нейната връзка с балканската през късния миоцен, когато на Балканите са живели тези групи животни, които днес виждаме в африканската савана и много от които достигат до Китай. Това са интересни за нас въпроси, които разкриват новости за древния свят, за древната природа. За нас е удоволствие да ги разгадаваме.
Въпрос: Какво можем да научим в България от начина, по който Китай развива науката?
проф.Спасов: Няма никакво съмнение, че Китай е страна с огромни възможности за развитие на науката. Най-вече прави впечатление отношението на Китай към науката. Това не е просто могъща страна – тяхното ръководство съзнава, че трябва да се отделят много средства за наука и го правят. Палеонтологията в Китай, например, се развива много бурно. Те имат много млади кадри и умеят да се грижат за тяхното развитие. Всички талантливи се изпращат да посещават институти и музеи по света, където специализират и се запознават с конкретни изкопаеми колекции. Това дава своите резултати.
В България има уникални възможности в областта на палеонтологията, защото Балканите са контактът между три континента и неслучайно тук се правят големи открития в това отношение. Ние вече имаме силна и известна школа по палеонтология на гръбначните животни. Но смятам, че българската наука трябва да получава доста повече средства от тези, които получава в момента. Ако ние имаме възможност да развиваме нашата наука по начина, по който това се прави в Китай, то нашата школа би дала още по-големи резултати.