Таня Глухчева
Живеем във все по-объркан свят и по-заплетени времена. Времена, когато развитите западни държави, заслепени от егоизма и алчността си, обричат народите си на бедност, липса на достатъчно стоки по магазините, висока инфлация, ниски заплати, а всичко това води до затъване на икономиката. Затъване, от което вероятно ще са необходими години, за да се възстанови.
За никого не е тайна, че положението днес в Европа е трагично. Военният конфликт между Русия и Украйна само усложнява положението. Хората в най-големите европейски столици и градове излизат постоянно на улиците, участвайки в гневни протести, с искания за по-добър и справедлив начин на живот.
Какво може да се направи?
Най-малкото Европа може да стане съдружник на Китай и да се измъкне, ако не изцяло, то поне в по-голямата си част, от задушаващата прегръдка на САЩ. Най-малкото, защото самите Щати, колкото и да не им се иска, вече не са същата суперсила, каквато бяха преди години. И макар все още да се опитват да диктуват световния дневен ред, да налагат своите възгледи и представи за „демокрация“, все повече става ясно, че те са в безизходица. Банки фалират, жителите от някои щати отиват да пазаруват в Мексико, защото рафтовете по магазините са празни и броят на бездомните се увеличава.
Защо в такъв случай, Европа не се замисли за инициативата „Един пояс, един път“ и какво всъщност знаем за нея?
Започната през 2013 г. по идея на президента Си Дзинпин, инициативата използва силните страни на Китай във финансирането и изграждането на инфраструктура, за да „изгради широка общност от общи интереси“ в цяла Азия, Африка и Латинска Америка.
Днес, десет години по-късно, мрачните прогнози на Запада, че инициативата ще изгуби инерция, че опозицията срещу нея в целевите страни ще нарасте, а дълговете – ще се увеличат, не се сбъднаха.
Точно едно десетилетие по-късно над 150 държави и организации са включени, за разлика от първоначалните 70. Към 2019 г. са развити икономическите отношения с 138 страни и 30 международни организации. Осигурени са много нови работни места, подобрени са икономиката и начинът на живот на много хора. Изградени са пристанища, железопътни възли, магистрали, електроцентрали, летища и др. Външният дълг също е значително намален. Въпреки че инициативата е едва в началото си, за десет години са постигнати внушителни успехи, особено, имайки предвид факта, че около три години от този период преминаха под сянката на пандемията от КОВИД-19.
Готови ли са европейските лидери да загърбят гордостта си и да приемат протегнатата от Китай ръка за помощ?
Защото Пекин не е враг или съперник, колкото и САЩ да се опитват да го представят по този начин. И въпреки някои западни международни наблюдатели, които виждат конспиративен план на китайците за световно господство.
Дали всъщност не сме свидетели на типичния случай, при който „крадецът вика: дръжте крадеца?“ Защото много добре знаем как в исторически план, „Великите сили“ са били готови на какви ли не безчинства, престъпления и своеволия и са разполагали и играли с човешките съдби и животи, както са си искали. Дали гузната им съвест не е започнала да проговаря и затова така страхливо и с последни сили да си самовнушават, че ще се справят сами? Постъпвайки, за пореден път, чест и достойнство, само и само да не „отстъпят първото място“?
Учените са доказали, че инстинктът за самосъхранение се засилва, когато започва агонията. А за Европа и Западния свят като цяло, тя вече започна. Затова по-голямата част от лидерите се опитват да злепоставят Китай в очите на обикновените хора. Други, по-хитри, постъпвайки предателски спрямо „верните си партньори“, задкулисно се договарят за по-изгодни сделки (Франция, Италия, Нидерландия, Белгия, Испания, Австрия). А трети, като лидерите на Сърбия, Република Сръбска, Босна и Херцеговина, мислейки за доброто на народите си и разсъждавайки трезво, не се притесняват да си сътрудничат с Китай, макар това да „застрашава“ присъединяването им към ЕС.
Така пример Сърбия, Черна гора и Унгария, (която не се страхува от евросанкции), привличат значително количество директни китайски инвестиции. Благодарение на тях, Белград може да се похвали с директна авиолиния с Пекин, в момента се обсъждат ж.п. проекти с Унгария, а Черна гора има построена магистрала.
Ето защо е необходимо да се знае истината за Китай, а не сляпо да се вярва на западната пропаганда, според която става въпрос за диктаторска държава в Азия, стремяща се да завладее света. Защото Китай никога не е колонизирал никого, не е крадял чужди богатства, от които да се възползва, не е превръщал други народи в роби, за да се чувства силен и велик. Нещо, с което не могат да се похвалят редица европейски държави, построили огромни сгради със злато, пропито с кръв.
Точно обратното. Китай е държава, която е успяла да се справи с крайната бедност и редица други проблеми, разчитайки на себе си и народа си. На силна дисциплина, спазване на традициите, почитане на предците и точно определени планове за бъдещето. Виждайки, че това е възможно при население от 1.4 милиарда души, защо да не е възможно и в другите държави?!
Също така е важно да се има предвид, че Китай уважава различието. Не се опитва по никакъв начин да наложи политиката си на управление. Приет е този начин на управление, който най-много пасва на културата и традициите. Който е най-близък до начина на мислене на народа. И не се опитват да „изнасят“ своето виждане за демокрация. Нито са съгласни да бъдат поставяне под общ знаменател с други социалистически държави. Напротив. Винаги изтъкват, че тяхното е „социализъм с китайски характеристики“ и си е лично техен. За тях той работи. И не биха допуснали чужда намеса, така както и те не биха се намесили.
Но Европа, за съжаление, не може да проумее това. Въпреки че Китай и Европейският съюз са вторите по големина търговски партньори и годишно се отчита растеж от 2,4%, призракът на страха дебне на Стария континент.
А колко по-добър би бил животът, ако можеше да се забрави амбицията за владеене и за мерене на мускули и сили! В Китай спомените са живи, а миналото, когато са имали купонна система, не е толкова далечно. Затова желанието да се помогне на останалите да се справят с трудностите е толкова голямо. Показвайки пример си, участвайки в съвместни проекти, разширявайки инициативата „Един пояс, един път“... Инструментите са много и са коренно различни от тези, с които обикновено сме свикнали. Защото не включват оръжия, бомби, кръв, жертви, а работа, желание, равнопоставено партньорство и честни отношения.
Сътрудничество между Китай и Европа е не само важно, но и необходимо. За да стане светът едно по-добро място за живеене и хегемонията на САЩ да бъде разбита, защото с времето стана ясно, че вредите от нея са повече от ползите!