След Втората световна война американски войски са разположени в Западна Европа, а след Студената война и в Източна. През тези десетилетия европейците повериха сигурността си изцяло в ръцете на американците, в резултат на което "Старият свят" изгуби субектността и тежестта си на международната сцена. Това се прояви особено по време на украинския конфликт, когато страните от ЕС наложиха безпрецедентни икономически санкции срещу Русия, от които пострадаха много по-тежко, отколкото Москва.
Нещо повече, Европа се отказа фактически от достъпа си до евтини енергийни ресурси, който действаше като кръвоносна система за европейската индустрия. И европейските лидери наблюдаваха безпомощно как САЩ печелят на техен гръб, как изсмукват капитали, компании, технологии и работна сила, а в замяна продават на страните от ЕС в пъти по-скъп втечнен газ. Изглежда европейските лидери са се поучили от това и са разбрали, че само възстановяване на европейската субектност ще спаси ЕС. И на този фон идва посещението на Еманюел Макрон в Китай.
В сряда (05.04) френският президент пристигна в Китайската народна република, придружен от делегация от 60 изпълнителни директори на компании, включително от Airbus, Alstom и Electricitye de France. Но още по-показателното, по-късно през деня в Пекин пристигна и президентът на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен. Фактът, че Макрон води със себе си такава голяма бизнес делегация е ясна индикация, че визитата има за цел да задълбочи и закрепи европейско-китайските икономически и търговски отношения.
Съединените щати, разбира се, не биха искали Европа да поддържа жизненоважните си стратегически отношения с Китай. И пример за това е как Вашингтон накара Литва да съсипе връзките си с Китай. Но изглежда в Европа все още има здрав икономически и политически разум. Китай и Франция имат стокооборот от 5,85 милиарда евро - значително нещо, което се увеличава. Двете страни могат да си сътрудничат в сфери като ядрената енергетика, възобновяемата енергия (където Китай е лидер), авиостроенето и, разбира се, търговията като цяло.
Над 2100 френски компании в момента инвестират в Китай, по данни на Френската камара на търговията и индустрията. Сред тях са гиганти като L'Oreal, Alstom, Airbus, Pierre Faber и много други. Голямо присъствие на пазара имат и компании, харесвани от масовия китайски потребител като спортната верига Decathlon. Франция, като една от страните водещи във винената индустрия, има уважително и значително място в търговията с вино в Китай. Със сигурност визитата на Макрон насърчава и задълбочава всичко това. Особено на фона на икономическите трудности, които Европа изпитва заради санкциите, скъпите цени на енергоресурсите и не само.
Връзките между Китай и Франция (и цяла Европа) могат да насърчат икономическото възстановяване след Ковид и да повдигнат всеобщия просперитет в цяла Евразия, но разбира се, не всички желаят контактите по линията Париж-Пекин да са успешни. Франция, като единствената ядрена сила в ЕС и като втора икономика на блока, е от най-стратегически важните играчи в света. Ето защо Съединените щати надали са доволни, че в Париж имат по-многовекторен и многостранен подход към дипломацията.
Очевидно Франция и Китай търсят общото помежду си не само за своите отношения, но и за наболелите световни проблеми. А намирането на обща почва под краката на двете сили неминуемо подкопава плановете на трети страни за световна хегемония и еднополюсен световен ред. Днес Франция започва да показва сериозни признаци на стратегическа независимост и национален суверенитет в духа на традицията на бившия президент генерал Шарл дьо Гол. Макрон, каквито и да са резонните критики срещу него и в страната, и в чужбина, със сигурност показва разбиране към нуждата от повече субектност и независимост на Европа от САЩ.
За съжаление някои западни медии, под влиянието на американските си колеги и партньори, критикуват Елисейския дворец, че не следва по-стриктно и безкритично линията и волята на САЩ, която, разбира се, е против развиване на връзките с Китай. Тези сили насърчават една по-агресивна медийно-публична атмосфера спрямо Китай, за да подготвят почвата за разтуряне на европейско-китайските отношения. Но в Европа очевидно има сили, които не се влияят чак толкова от остарялата менталност от Студената война и фалшивото чувство за културно, политическо и дори расово превъзходство, което иначе съществува, например, сред американските елити.
Китай е най-големият търговско-икономически партньор на европейските страни и големите китайски инфраструктурни проекти в Евразия само ще доразвият това. Виждайки, че САЩ не се държат като лоялни партньори, а се възползват за сметка на Европа, европейските политици и бизнеси нямат друг избор освен да "диверсифицират" международните си връзки и да заздравят диалога си с Китай, от което ще зависят до голяма степен мира, стабилността и просперитета в Евразия.