Осъзнаването на факта, че гравитационният център в геополитиката се премества на Изток, към Русия и Китай, поставя много въпроси, включително и дали засилването на натиска върху Пекин би донесло дивиденти за Запада. Ако на неотдавнашната среща на Урсула фон Дер Лайен с Джо Байдън във Вашингтон е казано, че „САЩ и ЕС са на една и съща страница”, това дали се отнася и за политиката към Китай? Защото е известно, че за Европа Китай е твърде голям, за да се лиши от него. Достатъчно е, че загубата на руския пазар и отказ от енергийни доставки от Русия поставиха Брюксел на колене. Без значение какво друго се говори.. Дори чиновниците в ЕС са наясно, че не е по силите на Европа да се бори срещу Пекин в нарушение на правилата в международната търговия, което САЩ могат да си позволят. И без много гласност е видно, че ЕС не е там, където са САЩ по отношение на Китай. Плахо се поднасят предпочитания за търсене на начини за работа с Пекин. Особено след постигнатата сделка между Саудитска Арабия и Иран с посредничеството на Китай,. Това всъщност е „победа на новия модел на китайската дипломация”, както пишат повечето световни медии. Избраният за трети мандат лидер на Китай, Си Дзинпин, наистина показа новото лице на страната си като световна сила след като се е постигнало споразумение за стратегическо сближаване между Риад и Техеран, сунити и шиити, инициирано от Пекин. Възстановяаването на дипломатическите отношения между двете гигантски петролни държави, Саудитска Арабия и Иран, и изпращането на посланици в тях в рамките на два месеца няма как да не доведе до радикални промени в региона на Близкия изток. Очакванията са да се сложи край на войната в Йемен, да се подобрят отношенията Дамаск/Риад, а Ливан да се отърве от вътрешните си войни и конфронтации. Пекин вече заяви, че е наложително САЩ да се изтеглят от района в Сирия, където са разположени 900 американски войници и то на териториите на петролните полета на страната на Асад. Определено тази политика е съгласувана с Москва, която очаква следващата седмица външните министри на Русия, Сирия, Турция и присъединилия се Иран да водят разговори за нормализиране на обстановката в Сирия и решаване на устройството на страната след 12 години гражданска война. За която Пекин в прав текст казва, че е инициирана от „неназовани чужди сили”. Същото като за Украйна. Но сделката Саудитска Арабия/Иран при всички случаи ще накара и Израел да бъде „по-мъдър, предпазлив и внимателен” по отношение на Иран, Йемен, Сирия, Ливан и Палестина. А това може да се отрази и на вътрешната политика на Тел Авив. Очакванията са и за начало на нови военни споразумения на страните от региона с Китай.
Невероятно е, че само за 40 години Китай се превърна във втората по големина икономика в света. Първо Китай бе в списъка на САЩ за „лошите”. После е наречен „не толкова лош, колкото СССР”. Следва период, в който Китай е премахнат от плакатите с „Издирвани”. Медиите във Вашингтон започват да пишат, че „трябва да се разбере Китай”. Нещо като мненията за Русия след разпада на СССР. През 70-ге години излиза и книга „Когато Китай се пробужда” на френския дипломат Ален Пейрефит. Започват сделки с Пекин, които носят невероятни пари за финансовия капитал на САЩ, но преместването на производствато в Китай срива бялата американска работническа класа. Но Китай е в еуфорията на своята модернизация по китайски модел.Растат разкази за „нов Китай”. Всъщност новият Китай е участието в глобалната икономическа система, което води и до промяна в полза на западните ценности. Медиите в САЩ изиграват важна роля за създаване на обществено мнение в полза на Китай. Възхвалява се „завладяващата позиция” на растежа на производствения сектор на модернизацията на Китай. Поднебесната е с разкази за „ослепителната история на успеха”. Китай се определя като „незаменим партньор за натрупване на капитал от глобалния капитализъм”. Но на практика Китай не остана „глобалната работилница на индустриалния капитализъм”, както пишат във Вашингтон. Определят го като недостатък. А когато Пекин започва да излиза от определената му роля, „веждите се сплетоха”, казват именити щатски коментатори. „Китайските разкази” поставиха на преден план „китайският скептицизъм”, казват англосаксонски наблюдатели. И изводът е, че „китайците не са това, което си мислехме”. Даже наричат Китай „вълк в овча кожа”, който „дебнел в засада, за да изяде и Америка веднага щом тя отслабне”. Излизат романи, в които китайците стоят зад руснаците и севернокорейците. Последните „вредят на САЩ по различни начини”.
Разбира се, че има американски компании, които не подкрепят такива враждебни писания и непремерени изказвания. Има даже мнения за „Г-2” т.е. САЩ и Китай, които трябвало да си сътрудничат и да имат думата като равноправни участници в глобалната система. Но те определено са малцинство. И променят под влияние на новите събития становищата си. Сега Китай е „най-лошият от групата”.Дори СССР не бил „толкова лош”.Преобладават мнения, че Китай иска да измести САЩ като „шеф на световния ред”.Затова Пекин планирал „метастази” във всички области на световната икономика. Сигурно имат предвид „Един пояс, един път”, но сделката с Иран и Саудитска Арабия показва нещо по-различно. Има логика в някои китайски мнения,че изказвания за „новия злодей”, който бил „екзистенциална опасност” всъщност доказва страх от изместване на хегемон № 1 от Китай.. Удобна концепция за оправдаване на дейстгвия, които да предотвратят „успеха на лошия”. Пекин вече обяви, че тази политика на САЩ всъщност е обявяване на нова Студена война, която Вашингтон представя като „конфронтация между технодемокрация и техноавтокрация”. Често се говори за „китайския дракон, който иска да погълне света и диша огън от устата си”. Наративът е „плашилото от Китай”, но това безспорно е онази дълга игра, за която говорят и в Москва. Целта е изграждането на нов световен ред т.е. многополюсен свят, а това никак не се нрави на САЩ и съюзници.
Колкото и да е странно, китайската тематика е по първите страници на сериозната западна преса.Украйна и Зеленски явно са отстъпили първото място в дневния ред. Там се кроят други планове и те нямат общо с „промяна името на Русия”. Същественото е, че относно Пекин и републиканци, и демократи са на едно и също мнение за политиките, които САЩ би трябвало да водят. В Камарата на представителите дори е създадена „Изборна комисия за стратегическо съревнование между САЩ и ККП”. Както се казва, страх лозе пази. Но ККП е определена като „екзистенциална заплаха за САЩ”. И то на етап, когато икономиките на САЩ и Китай са преплетени. Но това не пречи Пекин да призовава Европа да стане „автономна” и независима. В отговор Вашингтон казва, че се разиграва „китайски валс”, чиято цел е „да глобализират новата Студена война с Китай като го изтласкат от либералната световна икономическа система”. Опитват се да накарат всички съюзници да се държат по същия начин. Но Европа нещо се мръщи. Иска доказателства, че Китай „изнася оръжие за Русия във връзка с инвазията в Украйна”. А Вашингтон настоява да се провежда политика на свързване на Китай с войната в Украйна. Китай, естествено, отрича доставки на оръжия за Русия и Украйна и даже представи своя план за мирно решаване на „украинския конфликт”. Администрацията на Байдън омаловажи този план на Пекин. Според Китай причината е, че САЩ не се интересуват от края на войната, а от нейното удължаване. Така се засилва убеждeнието, че „конфликтът в Украйна е прокси война между САЩ и Русия”.
Каквото и да се твърди обаче, факт е, че Китай най-после излезе пред целия свят с новите си виждания за външната политика и международните отношения. Открито казва, че нейната дипломация не е като тази на САЩ. Предпочита се т.н. „китайски диалог” с алтернативни на западния тип политики. Предлагат се нови страници в отношенията между страните и се акцентира върху инвестиции, инфраструктура и миротворчески акции. Става въпрос за начини на разрешаване на конфликти между страните и дори при военни действия. Само чрез консултации и диалог. Тези виждания намират добър прием в развиващите се страни. Онези страни, които запазиха неутралитет по отношение на „конфликта в Украйна”, както се изразяват в Пекин, и не пожелаха да взимат страна. Те най-силно усетиха ролята на войната върху доставките на жито, торове и храни. А за неоколониалната политика на западния свят даже нямат желание за разговори. Там е онази тънка линия, върху която градят отношенията с тези страни и Русия, и Китай. Няма спор, че пъртината в Близкия изток, т.е. мюсюлманският свят, бе прокарана от Русия. Включително с форумите Русия-Африка и напоследък Русия-Ислямски свят. Отделно са посещенията на Лавров в Африка и Персийския залив, където през декември на визита в Саудитска Арабия бе и Си Дзинпин. Едва ли може да се нарече сериозна конкуренция, но отношенията САЩ-Китай безспорно вече са проблемни и често с недоразумения. Основно заради Тайван, който според Пекин е вътрешен въпрос, а САЩ го определят като „стратегически интерес”. Сигурно затова и Китай казва, че „ако САЩ не си променят политиката към Китай, ще има конфликт”. Казват, че това на китайски означава война. Едва ли, защото търговските отношения са в голям обем и дори украинската криза не им се отрази.Същественото е, че Китай демонстрира нов подход в международен план и не крие амбиции за основна роля в геополитиката. Набрал е икономическа мощ, предвижда нов ръст на разходите за армията си и не пести сили за модерно въоръжение. Западът може и да е обединен след СВО на Русия, но с укрепналите стратигечески връзки с Русия и широкия поглед към останалия свят Пекин дава сигнали, че предстоят „китайски времена”.Въпросът е готов ли е Западът, включително България за новия модерен Китай.