През ноември тази година „Китайските традиционни техники за приготвяне на чай и свързаните с тях обичаи“ бяха включени в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. От древни времена китайците отглеждат чаените дървета, берат листа им, обработват ги ръчно и запарват с тях ароматен чай. В наши дни китайците разделят чая в 6 категории според начина на обработка, през която преминава чаеният лист - зелен, жълт, черен, бял, червен и цветен. Освен това всяка група има своите подвидове и така на пазара се предлагат близо 2000 чаени продукта. През хилядолетията чаят се разпространява по света и става любим и на други народи чрез Пътя на коприната, Древния път на чая и други канали. Той се превръща във важно средство за взаимно опознаване между китайския народ и народите по света, за споделяне на културните ценности и общите блага на човешката цивилизация.
„Чай и дегостация: Визуалният език на чая“ е книга на Таня М. Бъкрел Поз, в която се разказва как пиенето на чай събужда интереса на британците към китайската култура.
Западът започва да се интересува активно от изкуството и културата на Ориента от началото на 17 век. Чаят обаче оказва най-голямо и най-дългосрочно влияние върху живота на западняците, особено във Великобритания, включително върху икономиката, историята, обществото и културата.
През 1664 г. Източноиндийската компания за първи път изпраща чай от далечния Изток като подарък на Чарлз ІІ. През 1669 г. той за първи път е транспортиран до Англия като стока и е добре посрещнат от британските благородници като напитка, която надвива умората. През 1705 г. реклама в лондонско кафене гласи: „Най-добрият чай Уи се продава тук и струва само18 шилинга за литър“. По същото време обаче „висококачествена закуска“ от захар, хляб, масло и мляко струва само 4 пени. 12 пени правят 1 шилинг. Следователно цената на един литър чай Уи всъщност се равнява на 54 закуски. Това означава, че пристигащият от Китай чай е бил доста скъпа напитка в онези времена.
С развитието на отвъдморската търговия и разширяването на производството той постепенно поевтинява и се превръща в национална напитка за британския народ, което продължава да е така и в наши дни. Разбира се британците имат свой собствен начин за пиенето на чай. Те добавят към него захар и мляко и го пият предимно следобед, придружен с дребни сладки.
Преводачът на китайски на англоезичната книга си спомня една случка от студентските години. Когато отива на първия час по английски за чужденци в Англия, учителят ги пита: „Кое се налива първо в чашата – чаят или млякото?“ Зад този лесен въпрос всъщност се крие важна културна особеност. Когато започват да внасят китайски чай във Великобритания, специалните чаши, които идват от Китай, са достъпни само за висшите слоеве на обществото. По това време британският порцелан не е с много добро качество и за да не се спука от горещата течност, първо се наливало прясно мляко. Оказва се, че дори малките детайли имат икономическа и технологична основа.
Чаят бил толкова скъп, че били изпращани доверени слуги да го вземат, след което бил съхраняван под ключ, който се пазел от домакинята. Единствено тя приготвяла напитката, когато трябвало.
„Добрият кон се нуждае от добро седло“. Скъпоценният и екзотичен чай бил придружен с огромна серия от аксесоари – чаши, чайници, кутии за съхраняването му, лъжички, подноси и т.н.
Чайниците от лилавата керамика от Исин, синьо-белият и цветен китайски порцелан някога били много популярни във Великобритания, дори се славели като "бяло злато". Два били начините за търговията с порцелан на острова в онези времена. Търговците или внасяли бял порцелан от Китай, който след това бил оцветяван от местните занаятчии, или отивали директно в Дзиндъджън и тамошните майстори го декорирали според техните изисквания.
В тези чаени комплекти изпъквали чаените лъжички. Те били мярката за чая. В британска енциклопедия от 19 век се препоръчва по една лъжичка чай на човек. Британците отдават голямо значение на етикета, а чаената лъжичка била използвана и за предаването на информация. Например ако тя била поставяна хоризонтално или гостът почукал с нея по чашата, това означавало, че не иска да пие повече. По-късно чаената лъжичка се превърнала в мярка и за други готварски продукти. Тогава имало различни видове лъжички - за чай, за захар и други. Те били изработвани от различни материали, в разнообразни форми и днес са популярни сред колекционерите в страната. Ли Тиенци, преводачът на китайски на книгата „Чай и дегостация: Визуалният език на чая“, обяснява, че в онези времена в британските вестници често се съобщавало за кражби на чаени лъжички.
Британците прекарвали много време върху дизайна на чаените съдове и процеса на приготвянето на чай. Цялата британска керамична индустрия е основана на това. В романи като „Гордост и предразсъдъци“ и други художествени произведения можем да видим, че чаят е бил важна част от социалния живот и развлекателните дейности. През 18 век някои богати британци се оплаквали, че „е по-скъпо да си купиш маса за чай, отколкото да наемеш прислужница и да отгледаш две деца“, което е трудно да си представим днес, но това е било истината в онези години.
Интересът на европейците към китайската култура тръгва от Марко Поло. Тя се разпространява в Европа малко по малко чрез вноса на китайски чай и по-късно и на други стоки.
В средата на18 век във Великобритания няма друг стил в изкуството, който да предизвиква такова голямо любопитство като китайския. Той оставя дълбока следа на острова. Внесените от Китай порцелан, коприна, мебели, тапети, емайл, лакови изделия, произведения на изкуството са много модерни и търсени в британското общество. Британците се вдъхновяват от ръчно рисуваните детайли, въпреки че понякога не могат да ги разберат много добре. Китайската естетика навлиза в различни области на живота. Тя оставя своя отпечатък не само в обичая за пиенето на чай, но и във вътрешния дизайн на домовете, парковото изкуство и други области.
Всяка сфера на живота на британската висша класа, включително печат, изкуство и литература, разкриват силния интерес към китайската култура. През 1755 г. редакторът на британско списание пише с недоволство: „Китайската естетика нахлу в градините, сградите и мебелите ни и ще влезе дори в църквите ни. Толкова ли е красив монументът, украсен с китайски дракони, камбани, пагоди и човешки фигури от Китай?“ Манията по Китай събужда въображението на британския народ, а съчетанието на британски дизайн с китайски мотиви излъчва голям чар. Британците обновяват китайския стил и така се развива впечатляващ „китайски рококо“.
Ако погледнем със сегашни очи на китайския чай от преди 300 година, то той е като огромен „протокол за комуникация“ (IP) със собствен трафик на китайските стоки и естетика за Европа. Можем да твърдим, че включването на „Китайските традиционни техники за приготвяне на чай и свързаните с тях обичаи“ в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО е съвсем логично и естествено.