Доц. Григор Сарийски
Китайската банкова система измина дълъг път от момента, в който беше поставено началото на нейната реформа. Скоро ще се отбележи 45-ата годишнина от създаването на първите държавни търговски банки в страната (Bank of China, Agricultural Bank of China, Construction Bank of China) и поставянето на китайската народна банка в позицията на техен регулатор. През този период финансовите институции успяха да догонят и дори в някои отношения да надминат своите западни аналози. След периода на бурен ръст на банковото кредитиране, започнал през 2008 година, активите на китайската банкова система задминаха отчетените обеми в някои от най-големите икономики, а през 2016 г. тази система стана най-голямата в света, достигайки брутен обем от 33 трилиона щатски долара. Така Еврозоната остава втора с активи, възлизащи на 31 трилиона щатски долара, следвана от САЩ с активи за 16 трилиона и Япония (7 трилиона).
Икономистите спорят дали това е добре за Китай, тъй като високото съотношение между БВП и активите на банковата система означава че местните инвестиции са силно зависими от банковите заеми, което от своя страна възпрепятства диверсификацията на риска. Дискутира се също така и проблемът с гаранциите на частния интерес в държавните банки, както и въпросът дали върховенство в подобни институции принадлежи на държавата или на частната инициатива. Изразяват се резерви по отношение на устойчивостта на системата, доколкото както държавните банки, така и тези със смесена собственост по правило рядко дават достатъчно своевременни сигнали за евентуално предстоящо влошаване на тяхната устойчивост.
Парадоксалното е че всъщност китайската банкова система се оказа значително по-устойчива от останалите във време на криза това налага известно преосмисляне на възгледите по въпроса за най-подходящата форма на собственост и структура на банкирането по принцип. Колапсът на повечето западни банкови системи по време на голямата рецесия (след 2008 г.) изведе на преден план въпроса чия система е по-добра, доколкото именно посоката в която се развиваха западните частни банкови системи ги направи доста податливи на шокове. Успоредно с това, действията на Европейската Централна банка и Европейския банков орган след началото на кризата, противно на повечето очаквания, имаха процикличен и характер тъй като доведоха до спад на цените на имотите и до ограничаване на кредитирането именно в момент, в който реалният сектор имаше най-голяма нужда от него.
Това е невъзможно в Китай, тъй като неговата банкова система е изградена по начин, който в максимална степен да обслужва икономическата активност чрез непосредствено стимулиращо въздействие върху икономиката. В качеството на основен лост за въздействие се използват банките от т. нар. „голяма четворка“, включваща China Construction Bank Corp (CCB), Agricultural Bank of China (AgBank), Bank of Communications (BoCom) и Bank of China (BoC). Тези дружества държат около 40% от активите на банковата система и са с мажоритарно държавно участие, а малки пакети от техните акции се търгуват свободно на фондовата на борса. Вторият стълб на банковата система е изграден от други търговски банки, дванадесет от които са създадени под формата на публично-частно партньорство и не са листвани на борсата (18% от активите на БС) а други 112 са също смесени, но регистрирани като City Commercial Banks (12% от активите). Немалък дял заемат и активите на трите policy landing banks, създадени през 1994 със 100% държавно участие. Тяхната дейност е насочена предимно за подпомагане на селското стопанство и износа.
Китай e критикуван за дискриминационната кредитна политика на банките в страната, както и за това, че неговото политическо ръководство не е достатъчно либерално по отношение на частната инициатива и външните инвестиции. Независимо от това, страната успява да удържи на натиска чрез различни компромисни решения и досега поддържа структурата на банковата система във вида, в който тя обслужва най-добре интересите на реалната икономика, като се въздържа от поемане на курс към самодостатъчност (нещо, което направиха повечето западни финансови системи).
Интересна подробност, която трябва да се спомене е, че например в повечето бивши социалистически страни (в т. ч. и в България) приватизацията беше имплицитно обвързана с безкритичния допуск на чужди инвестиции. У нас, например, малко след въвеждането на валутния борд западните инвеститори изкупиха (практически на безценица) близо половината от контрола върху активите в банковата система. За разлика от нас и останалите икономики в преход, Китай се придържа към изключително строга политика по отношение на допускането на чужди инвестиции в банковия си сектор и поради тази причина делът на чуждестранните банки от общите активи е едноцифрен. Това е разбираемо и обяснимо по няколко причини. На първо място, защото това е най-печелившият сегмент от една икономика (като изключим търговията на дребно) и на второ място поради факта че контролът върху банковата система е всъщност контрол върху най-ключовия елемент (след отбраната) за всяка страна. Именно поради тази причина в Китай съществуват строги лимити ограничаващи дела на един чуждестранен инвеститор в една банка до 20%, а общият размер на чуждите инвестиции в отделна банка до 2006 г. беше поддържам на ниво от 25%.
Макар и обект на сериозни критики, всъщност тази банкова система (и нейният стимулиращ ефект върху китайския растеж) е живо опровержение на теорията която защитават Робинсън и Аджемоглу в "Защо нациите се провалят". Както е известно двамата автори защитават тезата за т. нар. „инклузивен растеж“, който е базиран на институции създадени в резултат от "политическия плурализъм" на обществото. Анализът на китайския растеж показва че той е възможен именно благодарение на поддържането на курс на развитие в противоположна посока. На екстрактивни (по терминологията на двамата автори) институции, създадени изцяло под натиска на политическата хегемония, а не на плурализма. Постиженията на тази система и нейната устойчивост по време на предишната криза разколеба немалко привърженици на либералния подход във финансовия сектор. Не е изключено кризата, която се задава сега, да доведе до пълна промяна на посоката в която се развива банкирането като цяло. Посока, която ще доближи запада до Китай.