С времето пропастта в развитието между градските и селските райони в Китай намалява, а селата и малките градове също предоставят добри възможности и условия на завръщащите се в тях младежи да започнат бизнес и си намерят работа.
За тези млади хора завръщането в родното село или малък град, където да започнат бизнес, не е емоционален избор, а резултат от внимателно обмисляне. Еднообразната работа, честите междуличностни конфликти и самотата далеч от роднини и приятели, карат мнозина от тях да се чувстват емоционално обременени и некомфортно от живота в мегаполисите, възприемани досега като единственото място за сериозна, високоплатена и перспективна работа. И така те преоткриват смисъла на това да се върнат и започнат да градят новия си живот там, откъдето са тръгнали.
Март и април е времето, когато цъфти рапицата край град Чънду. Тогава слънцето грее ярко, а обагрените в жълто полета привличат много туристи. Малкото градче Даомин, разположено сред тази красота, посреща пика на туристическия сезон. По дългия и тесен път към него се точи низ от хора, които, стигайки града разглеждат с интерес работилниците за плетени бамбукови изделия.
Подобно на повечето работилници в Даомин, бизнесът на „Хун Мей“ е доста добър. Неговата собственичка – 28-годишната Сяо Яо, напуска работа като медицинска сестра в голяма болница в Чънду, и се връща, за да изучи занаята, с която се занимавали родителите ѝ. Конкретният повод бил, че през пиковия туристически сезон те се справяли трудно сами с производството и продажбите, и майката на Сяо Яо ѝ предложила да се върне и се включи в семейния бизнес.
По онова време, работата на младата жена като медицинска сестра била изключително напрегната и трудна, в продължение на години трябвало да дава нощни смени. Това влошило здравето ѝ и тя решила да приеме предложението на майка си, напуснала болницата и се върнала в родния край.
В началото за повечето хора около Сяо Яо, особено роднините и приятелите ѝ, било необяснимо решението да се откаже от работата си на медицинска сестра и да се върне в Даомин, за да плете бамбук. Хората, занимаващи се с този занаят, били предимно възрастни, и малцина млади се препитавали от него. Някои дори убеждавали Сяо Яо да размисли, други обвинявали майката зад гърба ѝ, като смятали, че съсипва бъдещето и перспективите на дъщеря си.
За Сяо Яо обаче връщането на село не било моментна прищявка, а по-скоро обмислен избор. Град Даомин е известен с дългата си традиция на плетене на бамбук. Тук навсякъде могат да се видят бамбукови кошници, мебели, поставки, фигури на панди, цветя и много други красиви изделия, дело на местните майстори, предаващи уменията си през поколенията. Някога, обяснява Сяо Яо, 90 процента от бамбуковите кошници за цветя в страната, били изработвани именно в Даомин.
За младата жена връщането ѝ в родния град е не само, за да наследи уменията от родителите си и продължи семейния бизнес, но и да влее свежа кръв в групата на наследниците на този занаят.
Когато критиките и неразбираните били най-силни, Сяо Яо намерила местен старец с няколко десетилетия опит в плетенето на бамбук и го попитала дали, според него, изборът да се върне в родния край и се захване с този занаят, е правилно. Страхувала се, че ако започне, но после се откаже, ще загуби лицето си пред хората. Тогава възрастният човек ѝ казал: „Досега ти си извървяла една 10 стъпки в занаята. Ако обаче стигнеш до 99-ата и все още искаш да се откажеш, тогава ще означава, че решението ти да се занимаваш с този занаят е било грешно“. Споделил ѝ също какви усилия са нужни и какви трудности ще срещне ако е решила твърдо да поеме по пътя на старите занаятчии.
Разговорът със стареца въодушевил Сяо Яо и я накарал да не се отказва от избора си. Месец, след като се завърнала в родния град, младата жена получила възможност да премине курсове по традиционни занаяти като плетене на бамбук и ратан в Централната академия за изящни изкуства и Шанхайската академия по изкуства. Това помогнало на Сяо Яо да разшири кръгозора и въображението си, дало ѝ нови идеи за работата.
Скоро занаятчийницата получава поръчка от дизайнер, който иска да персонализира арт инсталация с форма, подобна на течаща вода. Първоначално това се оказва голямо предизвикателство за Сяо Яо и други местни занаятчии. Никога преди те не били чували думата „арт инсталация“. Смятали, че тя не се различава много от изработката на обичайни бамбукови орнаменти и ще им отнеме най-много две седмици да я завършат.
Когато се захванали за работа обаче се оказало, че нещата са доста по-сложни и трудни. Половин месец по-късно Сяо Яо и колегите ѝ все още не били наясно с формата на творбата, променяли дизайна неколкократно и детайлите, за да отговорят на изискванията на клиента.
По думите на Сяо Яо, основната причина за трудностите при изработката на детайлите е, че здравината на бамбука е ограничена. И ако е нужно да се използва като материал, за да представи красотата на водния поток, трябва да се намери начин да се подобри здравината му.
В крайна сметка, Сяо Яо, колегите ѝ и дизайнера стигат до общо решение да направят основната конструкция на арт инсталацията от метални пръти, около които да изплетат формите с бамбук. Предимството на този метод било, че той увеличавал здравината на конструкцията, като същевременно представял динамичната красота на водата. И също така, не било никак маловажно, че цялото произведение изглеждало така сякаш е направено само от бамбук.
Работата, която Сяо Яо и останалите занаятчии смятали, че могат да завършат за две седмици, в крайна сметка им отнела три месеца. Но тя отворила възможности за младата жена, тъй като клиентът бил изключително доволен и продължил да работи с нея по много други проекти.
С времето Сяо Яо започнала постепенно да разбира и значението на решението си да се завърне в родния край. Според нея, правенето на изделия от бамбук не само ѝ помогнало да постигне икономическа независимост, но също така помогнало и на хората около нея. Нуждите на разрастналия се бизнес наложили Сяо Яо да наеме повече от 30 души, включително нейни съседи и роднини, хора, с които прекарала детството си, а сега работили заедно за една обща цел. Днес младата жена се надява повече млади да се връщат като нея по родните си села и малки градове, тъй като това е единственият път към тяхното възраждане.