Китайците често казват, че "както всеки град има собствен диалект, така и всяка област има собствен стил ушу." Често разликата е съвсем незначителна, но най-голямото различие е, че стиловете, развити в северната част на страната, отделят по-особено внимание на ударите с крака, докато южните стилове – на техниката с ръце. Така че, ако ви харесва бойното изкуство на актрисата Мишел Йео от "Тигър и дракон", то за вас са северните бойни изкуства. А ако повече ви допада техниката на Джеки Чан – то южните.

Целта на почти всички разновидности на ушу е постигането на физическо силно тяло. Ако тренировките са насочени към развиване на силни мускули и физическа издържливост, то това се постига с "външната система" – уайдзячюан. А "вътрешната система" – нейдзячюан обръща внимание на дихателните техники, бавните кръгови движения и развитието на енергията ци.

Векове наред специалистите спорят, коя от двете системи е по-ефективна. А всъщност, на определен етап, външната система включва упражнения от вътрешната и обратно. А вече на коя да се обръща повече внимание зависи от целите, които си поставя човек, като започва да се занимава с бойни изкуства. Външните стилове са по-подходящи за тези, които търсят същинските бойни страни, скорост и удари. А вътрешните са за хора, които желаят да се съсредоточат главно на духовната страна на упражненията. Междувпрочем, специалистите твърдят, че външните силове се удават по-лесно, ако трениращият ги е физически силен човек. За постигане на съвършенство във вътрешните стилове е нужно огромно търпение и дисциплина.

Така, както вече разбрахте, в Китай има множество видове и стилове бойни изкуства, като всеки съдържа собствена философия и дух. Всеки вид е квинтесенция на бойния опит и пряка връзка с многовековни традиции. Но общото е, че ако се сражавате само с тялото си, никога няма да победите – духът е това, което ни помага да преодолеем преградите и да победим противниците.

Без да преувеличаваме, можем да кажем, че най-популярният вид китайско бойно изкуство в света е тайдзичюан или, както понякога се нарича, тайдзи (тайчи). Китайците практикуват този спорт до най-дълбока старост. Той се препоръчва за гъвкавост, добро кръвообръщение, силни крака и добре балансиран организъм. По-голяма част от обучението е посветена на техниките за култивиране на енергията ци, необходима както за самолечение, така и за борба. Аз съм ви говорила за тайдзичюан в предишно издание на рубриката, така че можете да проверите за детайли.

Но нека да подчертая, че Тайдзичюан не е просто система гимнастика, подходяща за възрастни хора, всъщност то е истинско бойно изкуство, в което се смята, че главното оръжие на добрия боец е правилноте разбиране и адекватната реакция на действията на противника. При този стил се учи да се измамва противника, като се преструваме, че му отстъпваме. Майсторите на тайдзичюан твърдят, че при отстъпване може по-добре да се контролира и да се пренасочва силата, но това е един от най-сложните елементи на тренировките, защото противоречи на естественото желание да отвърнете на силата със сила. Затова овладяването на всички тънкости на тайдзичюан, когато един човек е в състояние да противостои на мнозина е велико изкуство, което малцина могат да усвоят.

Нека само да отворя скоба и да ви кажа един факт - в Китай сега има около 130-140 официално признати видове бойни изкуства. А сега ще ви представя накратко стила, който стана известен на цял свят от филмите на легендата Брус Ли.

Предполагам, че не всички от вас, които са се възхищавали на мълниеносните удари на Брус Ли, знаят, че стилът, в който той се е сражавал, се нарича Винчун. Това е една много динамична и силна система, която обещава бързи резултати на начинаещите. Основният акцент е върху скоростта, а не върху силата, а основните техники са отклоняване, хитрости и бързи удари. В основата на този стил лежи Теорията на централната линия, според която по центъра на човешкото тяло от главата до петите се прокарва въображаема права линия, като ударите трябва да падат върху нея. Някои от тези удари са доста опасни. При блокиране на ударите на противника ръцете на боеца не трябва да излизат извън ширината на раменете. Именно това придава удивителна (спрямо останалите стилове – б.а.) леснота на този стил. Освен това, във Винчун се използват и остри и тежки ножове-пеперуди и много дълга тояга, за боравенето с които е необходима голяма сила и ловкост.

Днес ще спра до тук, а следващият път ще ви разкажа за бойните изкуства Багуаджан и Синичюан, както и малко факти за светновноизвестното бойно изкуство от манастира Шаолин. (Тея)