Към VІ в. фойерверките са вече задължителна част от китайските религиозни и обществени ритуали и празници, като продължават да изпълняват роля на гонители на злите духове, а също и за допълване на радостната атмосфера. Те се използват и при отбелязване на бойни победи и лунни затъмнения. С времето, химиците установяват, че добавянето на повече селитра в сместа я прави да гори по-бързо, което довежда до по-голяма мощност на експлозията и съответно на по-голям шум, ако се използва във фойерверки.

От друга страна, на китайците им става много ясно унищожителната мощ на тези експлозиви и решават да ги приложат във военното дело. Те измислят първообраза на бомбата. Нейното използване било с идеята за внасяне смут в редиците на противника и обръщането му в бягство чрез създаване на експлозии, при удрянето на бомбите в земята и отделяне на силна светлина.

Китайците започват да правят опити и с бамбукови стъбла, напълнени с барут. Те ги закачат на стрели и ги пускат с лък. Скоро те установяват, че тези стъбла могат да се пускат сами, на основата на силата на отделящия се газ. Междувременно, бамбуковите стъбла се заменят от книжни тръби, напълнени с барут и фитил, направен от плат и също напълнен с барут. Това води до създаването на експлозив, наречен "земен плъх". В книжната тръба, затворена от една страна, се слага барут. Когато фитилът се запали, бързото горене на барута довежда до огън, дим и газ, който излиза от отворения край и изтласква тръбата в краката на противника. Тези приспособления представлявали първоначалния вариант на снарядите. В последствие, след наблюдения, че някои от "земните плъхове" политат във въздуха за кратко време, китайците стигнали до идеята за прикачването им за перки, които да им служат за управление. Така се ражда истинската ракета.

За първи път тези ракети се използват през 1232 г. в битката при Кайкън между китайската и монголската армия. Китайците обсипали нашествениците със "стрели с летящ огън".Не е ясно, какви вреди са нанасяли тези стрели, но е ясно, че психологическият им ефект върху монголците е бил огромен, водещ до уплаха сред войниците и избягване на конете от мястото на сражението.

След тази битка, този тип ракети се разпространяват из Европа и се развиват.

До тук на практика свършва разработването на изделия с барут за военни цели в Китай, като не се продължава с пушки и оръдия. От Китай барутът и огнените стрели се разпространяват чрез монголците първо в Азия и Близкия изток, където хората започват да правят груби пушки и топове. Въпреки че те не са с много добро качество, те са много по-мощни от лъковете, стрелите и катапултите. През ХІІІ в. италианският пътешественик Марко Поло се връща от пътуването си в Китай и другите азиатски страни и донася със себе си тайната на барута.

За това узнава английският учен Роджър Бейкън, който е измежду първите, които изучават барута. Той разбира, че именно селитрата е отговорна за силния шум на експлозията и открива метод за пречистването на естествения минерал от земята за да засили мощта на експлозията. Той осъзнава потенциала на барута във военното дело и големите жертви, които ще причини, затова той зашифрова откритието си. Кодът му е разгадан чак след няколко стотици години. Чак през ХV-ХVІ в. барутът започва да се използва масово за военни цели.

През Средновековието, ракетите в Китай се използват във войните или като фойерверки, но има една интересна легенда за използването им за пътуване. С помощта на няколко души, един китайски чиновник на име Уан Ху сглобява летящ стол. За стола били закачени 2 големи хвърчила, а за тях – 47 стрели-ракети. В деня на полета, Уан ХУ седнал лично в летящия стол и дал заповед да запалят ракетите. 47 човека, всеки с горяща факла, се затичали за да запалят фитилите.. за миг се вдигнал оглушителен шум и облаци дим. Когато димът се разсеял, Уан Ху и летящият му стол не били вече там. Никой не знае със сигурност, какво се е случило, но е много възможно всичко да е избухнало, защото стрелите-ракети много лесно гърмели.