Човешкото лице на Китай

Когато си спомняме за отминали дни, за места, където сме били щастливи, непременно в съзнанието ни ще изникнат човешки лица. За мен Китай ще е в спомените за нашия преводач Дин Хао /Павел/, който на чист български ни разказваше за Китай, скъсяваше пътя за разбирането на тази магична страна с лекота, обгрижваше ни заедно с други негови колеги, през цялото време от Пекин, Сиан до Шанхай – нас, българската група от седмина журналисти, с цялата неизтощима енергия на своите двадесет и девет години; споменът за онова момиченце, което смело се пързаляше по прозрачния под на най-високата сграда, телевизионна кула в Шанхай,също остава в съзнанието ми заедно с черните му китайски очички – дълбоки и зашеметяващи като бездната , откриваща великолепна панорама на този уникален град. В Китай ще ме връща и споменът за Лин, една от домакините ни в Пекин, която имаше толкова заразителен смях, и въпреки че говореше китайски и нищо не разбирах, усещах нейната сърдечност и нейното гостоприемство.

Бях приятно изненадана от факта, че където и да имахме срещи, много китайци говореха на български. И в Пекин, и в Сиан, и в Шанхай не ме притесни езикова бариера от сложния и неразбираем китайски език. Всичко ставаше лесно, а настроението беше приповдигнато и ведро.Такава щастлива беше първата ни среща в Пекин с колеги от Радио Китай за чужбина от българската редакция. Павел ни показа работното си място, запозна ни с колегите си и всички бяхме въодушевени от това, че толкова добре се разбираме. В РКЧ се изготвят предавания на 52 езика, но българистите особено много се гордеят с избора си, тъй като се знае, че българският е труден език, а познаването на живота в България – предизвикателство.

„Защо България забави толкова много своя икономически растеж” – пита ме Павел в упор... Не съм уверена как точно да му отговоря, но съм сигурна, че изпитах болка. Усмихвам се глупаво и си мисля... – защото не стъпвахме по камъните, когато преминавахме реката, загубихме самообладание, отворихме кутията на Пандора и нямаше връщане назад... Мрънкам нещо уклончиво, че българите са разделени... Сменям темата в по- спокойни води и на свой ред задавам въпрос – защо е избрал точно български език. Още не можех да се начудя как така китайци говорят български, бях очарована, това направо ме изумяваше, като си представях какви огромни усилия са полагали ... „Вече владеех английски език, който е от индоевропейската група езици, но ми трябваше втори език. Българският ми беше привлекателен, защото има фонетичен правопис. На предварителния изпит беше обявено само едно място за българска филология и го спечели кандидат-студентът с най-висок успех. Това бях аз” – усмихва се Павел. Веднага след завършването на българска филология в Пекинския университет за чужди езици получава шанс да се яви на конкурс в Радиото. Тогава кандидатстват всичките 22-ма дипломанти по българска филология, но местата са само за трима – един от спечелилите конкурса е Павел. „ Много обичам работата си, всеки ден е нов и различен, запознавам се с много и интересни хора. Изключително беше изживяването ми, когато от Радиото бях изпратен на специализация в България, в СУ „Климент Охридски”за една година. През тази година използвах всяка възможност да пътувам и да опознавам страната. Щом работя в българската редакция на Радио Китай за чужбина, бях длъжен да го направя, трябваше да знам повече за истинския живот там . В България открих една нова за мен естетика особено в очарователни места като Копривщица, Етъра до Габрово, като най-малкия град Мелник, старата част на Пловдив. Там е толкова спокойно, а небето – яркосиньо, никъде не съм виждал толкова синьо небе! Обичам вашата страна, аз не съм само китаец, част от мен остана българска.” Слушам напевния му изговор и си давам сметка, че когато и да си спомням, когато и да разказвам за китайското си пътешествие , няма как в съзнанието ми да не изникнат лицата на онова момиченце от телевизионната кула в Шанхай, на Лин от Пекин и на Павел с неговата невероятна усмивка.

Станислава Пекова